Анализ на инвестиционния риск (магистърски проект)

Практиката на оценяване и управление на риска в различни сфери на човешката дейност намира все по-широко приложение и в условията на пазарна икономика в България. Необходимостта от идентификация и оценяване на рисковите събития и предприемане на действия за справяне с риска може да бъде обоснована с поредица от съображения. Всеобщо е мнението, че при управлението на инвестиционни проекти се срещат повече и по-значими рискове, в сравнение с управлението на нормалното функциониране на една система.

Инвестиционните проекти са типични рискови проекти. Неопределеността относно бъдещето при тях е значително по-голяма в сравнение с много други видове проекти. Рисковият характер на инвестиционните проекти се определя от някои техни особености, които ще бъдат разгледани по-долу. Едновременно с това те са средство, чрез което могат да бъдат постигнати значителни конкурентни предимства, особено в отрасли с интензивно технологично развитие и честа поява на нови и усъвършенствани продукти. Считаме, че управлението на риска при инвестиционните проекти е необходимо и възможно. Необходимостта от управление може да се аргументира с особеностите на този вид проекти и свързаните с тях значителни рискове. Това означава, че има голяма вероятност да не бъдат постигнати проектните цели в зададените времеви и ресурсни рамки. Управлението на риска е възможно поради това, че чрез прилагането на някои методи може да се намали негативния ефект от възникване на потенциални рискови събития.

В настоящия магистърски проект са поставени няколко задачи: да се изследва спецификата на инвестиционния риск при изпълнение на проекти във фирмата, да се идентифицират най-често срещаните рискови събития, характерни за различните дейности при изпълнението на проектите, и да се анализират възможностите за прилагането на конкретни методи при управление на риска.

 


ГЛАВА І. ТЕОРЕТИКО-МЕТОДОЛОГИЧЕСКИ ПОСТАНОВКИ ЗА ИНВЕСТИЦИОННИЯ РИСК

 

1. Същност, видове и предпоставки за възникване на инвестици­онния риск

През последните няколко десетилетия сме свидетели на финансовата интеграция на продуктовите линии между големите финансови институции, което е следствие на нарастващата глобализация на финансовите пазари, развитието на нови финансови инструменти и напредъка на информационните технологии. Това от своя страна накара тези институции да се сблъскат с редица рискове,  да разработят методология за тяхното оценяване и техники за намаляването им. Ние сме на мнение, че този процес изисква не само променя в подхода на управление на инвестициите в предприятията, но и преоценка на рисковете, които те са подложени в условията на интеграция на финансовия сектор. Това налага систематизация на изследванията за рисковете и преоценка на постановките. Във връзка с това целта на изследването е да се разгледат рисковете предприятията в условията на финансова интеграция.

Традиционният поглед върху рисковете се свързва с различни определения за същността на понятието “риск”. Според Хр. Драганов рискът е икономическо понятие, което е естествено проявление на целенасочена дейност. Неговото реализиране води към отклонения от очакваните резултати.[1] Той отбелязва, че думата “риск” има италиански произход (risico), която в превод означава “вземане на решение, резултатът на което е неизвестен, той е несигурен”.[2]

В. Бауер и К. Моравски дават друг превод на италианската дума, а именно: “възможни вреди или негативни последствия поради непредсказуеми обстоятелства”.[3] Те предполагат, че “risico” произлиза от арабската дума “rizq”, която означава “нещо от което се извлича полза” или “нещо, което е дадено на човек без печалба”. “Дневна дажба, която Господ дава на човека” е религиозното ислямско определение на термина “rizq”.  По-задълбочените изследвания върху произхода на термина “риск” на В. Бауер и К. Моравски водят до арамейският език, който идва от сирийския, а той произхожда от древния език пахлеви. На пахлеви “rôcik” означава “дневна дажба (хляб)”. Смята се, че до средновековието думата “риск” е имала неутрално значение по отношение на човешкия доход, който е обект на несигурност.  Предполага се, че той се е превърнал в негативен резултат в средновековния италиански език.

Според Б. Илиев той се “изразява чрез разпределението на общата щета и се характеризира с нейната очаквана стойност и разсейване”[4]. В специализираната литература се посочват няколко елемента на риска, а именно: случаен риск, риск от промяна, риск от грешки, риск-диагноза и риск-прогноза. Б. Илиев твърди, че последните два елемента отговарят на риска от грешки и риска от промяна, респективно. Като цяло в специализираната литература[5] се достига до класификацията на риска, предложена от Д. Фарни.[6] Административният риск е налице, когато “калкулираните добавки за разноски са по-малко от извършените”[7], а управленският риск е свързан със загубите, които дружеството претърпява в следствие на неадекватни управленски решения. Тъй като това разграничение на рисковете е непълно и не включва рисковете, които пряко са свързани с дейността на дружества, то Хр. Драганов ги разделя в две основни групи – рискове, свързани с основната дейност и рискове, които не са свързани с основната дейност. Рисковете, които не са свързани с основната дейност се разделят на две подгрупи – рискове, присъщи на вътрешната среда и рискове от външната пазарна среда. Към първата подгрупа спадат загуби от кражби, диверсии, нелоялност на персонала, пренапрежение на технологичните системи, недобра управленска структура.[8] Втората подгрупа включва редица рискове като: природни, икономически, политически, презастраховане. Б. Илиев, Д. Гущеров и В. Василев дават друга класификация на рисковете от гледна точка на платежоспособността.[9] Според тях видовете риск, на които предприятията са изложени се разделят в две групи – технически и инвестиционни. Техническите са резултат от дейността и се разграничават на текущи и специални рискове.

Финансовата и застрахователна теория дават различни определения на инвестиционния риск. Според Д. Дочев и Т. Недев рискът е възможното отклонение на реалната норма на възвръщаемост от очакваната.[10] Хр. Драганов защитава тезата, че в застраховането понятието “риск” трябва да се третира по различен начин и не трябва да се покрива с общоприетото определение за риска. Това произтича от спецификата на дейността на застрахователното дружество, тъй като то е подложено на въздействията на случайни събития, които нямат определена закономерност. Следователно, инвестиционните рискове са свързани с доходността, ликвидността и структурата на инвестиционния портфейл на застрахователното дружество. Тук спадат риск  “обезценка”,  ликвидационен риск,  риск, свързан с разпределението[11], лихвен риск, риск, свързан с оценката на инвестициите и риск, свързан с използването на деривати.

Й. Йотов и Ж. Христозов използват разделението на рисковете от финансовата теория на систематични и несистематични. Групата на систематичните рискове включва онези фактори, които са свързани с микро- и макро-факторите в икономиката, т.е. състоянието на икономиката, ефективността и, лихвените проценти, доходите на икономическите агенти, инфлацията. Рисковете от тази група не могат да се диверсифицират, но някои от тях могат да се хеджират. Тук спадат: рискът от промяна в стойността на активите,  инфлационният риск, лихвеният риск, политическият риск,  валутният риск.  Несистематичните рискове зависят от спецификата на дружеството и отрасъла, в който се намира. Те могат да се намалят чрез диверсификация. Към тази група спада актюерският риск,  кредитният риск, индустриалният риск и ликвидният риск.

К. Хайнс разглежда рисковете чрез интегриране на финансовите услуги, а именно към установяването на подхода на пълно обслужване. Във връзка с това предизвикателство пред мениджмънта,  регулаторните органи и инвеститори е необходимо анализиране, изучаване и оценяване на връзките и корелациите между икономически, финансови и застрахователни променливи. Например кредитният риск има една интерпретация в банковия сектор и друга в застрахователния. Това изисква правилно идентифициране на рисковете, тяхното разбиране и оценяване. Според Хайнс рисковете биват:

-         пазарен – рискът, който възниква от изменения в цени на активите;

-         кредитен – риск от просрочие или неплащане на задълженията на отсрещната страна по договора (емитента на облигация);

-         икономически – риск от изменения в печалбата причинени от промени в икономиката;

-         валутен – свързва се с промените на валутните курсове;

-         застрахователен – рискът застрахователните операции да не се реализират както е очаквано;

-         лихвен – риск от изменения в стойността на активите и пасивите в следствие на промени в лихвените проценти;

-         правен – свързан с нестабилността на правната рамка;

-         ликвиден  – риска дружеството да продаде активи под пазарната им стойност, с цел незабавно посрещне на ликвидните нужди;

-         оценъчен риск – рискът, свързан с неправилното или грешното оценяване в процеса на стратегическо планиране или динамичен финансов анализ;

-         оперативен – определя се като риск от директни или индиректни загуби, в резултат на неадекватен вътрешен контрол, човешки акт или външно събитие;

-         политически – риск от загуби поради политическа нестабилност;

-         презастрахователен риск – рискът от изпадане в просрочие на презастрахователя, т.е. да не може да изпълни задълженията си по презастрахователния договор;

-         хеджингов – риск от невъзможността отсрещната страна по хеджинговата сделка да изпълни задълженията си;

-         регулаторен риск – риск от промяна в регулаторната среда,  която да доведе до негативно влияние върху дружеството. Например третиране на счетоводната политика по отношение на инвестициите в задбалансови активи, измерването на техния риск;

-         акционерен риск – свързан е с измененията в пазарната капитализация на дружеството (ако то е публично) под влияние на външни инвеститори. Например масови продажби на акциите за кратък период. Рискът е от значение, тъй като има пряка връзка с цената на капитала и възможността за допълнително финансиране чрез емисия на акции.

Обществото на актюерите (Society of Actuaries) разделя рисковете в пет категории[12]:

ü      C-1 риск (риск, свързан с активите);

ü      C-2 риск (ценови риск);

ü      C-3 риск (риск, свързан със съпоставянето на активите и пасивите);

ü      C-4 рискове (смесени рискове);

Финансовото разделение на рисковете е друга алтернатива. То помага за разкриване на цялата картина на риска, като се предполага, че от финансова гледна точка рисковете са шест вида[13]: застрахователни (актюерски), систематичен, кредитен, ликвиден, оперативен и правен.

Актюерският риск възниква в следствие на неточни актюерски калкулации, които водят до изплащане на по-големи средства по щети, отколкото са очаквани или получаване на премиен приход, който не покрива достатъчно риска, който е поет.

Систематичният риск е рискът от изменения в стойността на активите и пасивите на застрахователните дружества, свързани с промени в систематичните фактори. Той често се отнася до пазарния риск, като такъв той може да бъде чрез хеджиране, но не може да бъде напълно редуциран чрез диверсификация. Измененията в стойността на активите и пасивите се предполагат да бъдат причинени от три основни икономически фактора, които представляват основните видове систематичен риск, а именно –  лихвен риск, базисен и инфлационен. Въпреки че лихвеният риск е елемент на пазарния риск, важността му за финансовите институции

Кредитният риск е свързан с невъзможността или нежеланието на заемателя да изпълни договорните си задължения.

Рискът от инвестициите в облигации се управлява чрез съставянето на правила за инвестиране в този тип ценни книжа и контрол за спазването на ограниченията за инвестиране. Правилата позволяват за преценка в оценяването  а нивото на кредитния риск, свързан с определен актив, адекватността на неговото оценяване и нивото му на ликвидност. Кредитният риск от инвестиции в ценни книжа е ограничен нормативно. Българското законодателство, хармонизирано с това на Европейския съюз, установява инвестиционните правила, което ограничава вида и размера на инвестиционните инструменти, в които дружествата трябва да инвестират.

Ликвидният риск е невъзможността дружеството да събере необходимите средства, за да посрещне задълженията си.

Оперативният риск се дефинира по различни начини. Базелският комитет го определя като рискът от загуби, в резултат от неадекватни или неуспешни вътрешни процеси, човешки действия и системи или от външни събития. Това изключва стратегическия бизнес риск, който е свързан с управленските решения, но включва правния риск. Друг вид оперативен риск възниква, когато институциите са изложени на загуби, поради човешки грешки или проблеми в информационната система.

Легалният риск е свързан със загуби от промени в нормативната база и неблагоприятни за дружеството съдебни решения.

Пазарният риск не е причислен към систематичния, но той е присъщ за всички дружества, тъй като на него са изложени техните инвестиционни портфейли Той е свързан с потенциалните загуби от неблагоприятни промени в цените на инвестиционните инструменти и е съставен от четири вида рискове – валутен, лихвен, борсов и стоков.  Това изисква да се приложи методология за цялостно и едновременно оценяване на тези пазарни рискове. В началото на деветдесетте години на миналия век Банката за международни разплащания установява принципите за оценяването на пазарния риск[14], като финансовите институции следва да използват нов измерител на риска – стойност под риск (Value-at-Risk). Стойността под риск, изчислява рисковата експозиция на дружеството, на база експозициите му към рисковите фактори, които са наблюдаеми от пазарни данни., а динамичният финансов анализ е симулационен модел на паричните потоци. Той се базира на предположенията на мениджмънта и на компютърно генеририрани сценарии, които предвиждат бъдещото финансово състояние на дружеството.

Инвестиция в широк смисъл на думата се интерпретира като превръщане на ликвидните средства на предприятието в други имущества. Обектите на капиталовложенията имат различен характер:

  • ДМА или основни средства (земи, сгради, съоръжения, оборудване и др.);
  • Нематериални дълготрайни активи – освен в изследвания, тук могат да се отнесат и инвестиции за маркетинг, реклама, пласмент, реорганизация на предприятието, обучение на персонала и др.;
  • Финансови дълготрайни активи – придобиване на съучастия и дялове, цени книжа, предоставени заеми и др.

Характерна черта на инвестициите е, че те представляват значителни разходи, които се извършват в началото на инвестиционния процес, но не дават доход или печалба веднага. Биват реални инвестиции (които се  извършват в сферата на производството) и финансови. В зависимост от повода за инвестиране се различават следните категории инвестиции[15]:

q     Принудителни инвестиции, които се осъществяват с цел повишаване надеждността и техниката на безопасност на производството или опазване и възпроизводство на околната среда в съответствие с нови законодателни актове или други задължителни обстоятелства;

q     За задържане на пазарни позиции, запазване на създадената репутация и завоювано положение главно чрез подобряване качеството на продукцията;

q     За рационализиране на производствения процес и икономия на разходи, повишаващи доходността и производителността;

q     За разширяване, с цел увеличаване на наличния производствен капацитет в “традиционните” области от дейността;

q     За обновление на основните фондове, предназначени за поддържане непрекъснатостта на дейността и повишаване на равнището на качеството на производството или услугите;

q     Рискови, с цел разработване и внедряване на принципно нови продукти (иновации) или завоюване на нови пазари. Тъй като те са с най-голям относителен дял ще се спрем по-подробно на тях.

Многообразните дейности за изпълнение на иновационния проект във фирмата могат да бъдат[16]:приложно развитие на научния продукт; проектиране; подготовка на фирмата за иновация; опитно производство и усвояване на производството; маркетингови дейности. Независимо от изключителното разнообразие на специфични особености, тези групи дейности могат да бъдат съчетани във времето.

Рискът при приложното развитие на научния продукт

Целта на приложното развитие е научният продукт да бъде приведен във вид, при който ще е възможно неговото внедряване. Обикновено научният продукт се създава, без да се имат предвид конкретните условия, при които ще се произвежда новото изделие или ще се прилага новата технология. Поради това се налага продуктът да бъде адаптиран към спецификата на условията, в които ще се осъществява новият производствен процес и в които функционира фирмата-внедрител. Необходимо е също така да се установят и конкретизират техническите и технологичните изисквания към новия продукт и да се избере вариант за иновация – чрез собствена разработка, закупуване на лиценз и т.н.

В стопанската практика на страната се е утвърдила традицията дейностите по приложното развитие на научния продукт да завършват с разработване на технико-икономическо задание, в което се регламентират техническите и експлоатационните характеристики на новия продукт, условията за експлоатацията му, изискванията за стандартизация и унификация на продукта, ергономичните изисквания към продукта, сроковете за неговото разработване.

Рисковете за проекта, свързани с приложното развитие на научния продукт, могат да се търсят в следните направления:

  • Наличие на съответствие между конкретния проблем, решаван с иновацията и избрания научен продукт.
  • Наличие на достатъчен иновационен потенциал за адаптиране на научния продукт към конкретните условия.
  • Подходящ избор на външна организация за извършване на адаптирането, при условие че се избере този вариант (outsourcing).
  • Точно установяване на техническите и технологичните изисквания към продукта, предявявани от потенциалните потребители.
  • Избор на най-подходящата форма за трансфер на технологията.
  • Избор на най-подходящия източник за придобиване на технологията.

Рискът при проектирането

Дейностите в тази група са насочени към проектиране на новия продукт, технологията за неговото производство, изготвяне на конструкторска и технологична документация. При разработване на идейния проект се формулират възможните варианти за техническо решение и се избират варианти, които удовлетворяват изискванията на заданието и едновременно с това се очаква да са икономически изгодни. Осъществява се и набор от дейности, които потвърждават или отхвърлят техническите и технологичните възможности за практическа реализация на избраните варианти. Идейният проект се разработва в няколко варианта, от които фирмата възложител избира варианта за реализация.

При създаване на работния проект се осъществява разработване на вариант на проект, избран през фазата „идеен проект”. Целта е окончателно да се определят техническите решения и принципите на действие на новия продукт и да се разработи неговата конструкция. Едновременно с това се определя необходимостта от допълнително технологично оборудване, като се търсят и възможности за неговото придобиване – чрез самостоятелно изработване или закупуване. При необходимост се създава програма за изпитване на опитния образец, пробната партида и др. Фазата „работен проект” приключва със създаване на необходимата конструкторска и технологична документация.

Рисковете за иновационния проект при проектирането най-често се свързват със:

  • Рационален избор на вариант във фазата „идеен проект”.
  • Рационален избор на техническо решение.
  • Допускане на недостатъци в конструкцията на новия продукт или несъответствие на конструкцията с изискванията на потребителите.
  • Съответствие между програмата за изпитване на опитния образец и пробната партида и условията, в които реално ще се експлоатира изделието.
  • Възможни недостатъци при избора на технологично оборудване и на доставчик/производител за него.

Рискът при подготовката на фирмата за иновация

Дейностите в тази група са насочени към осигуряване на необходимите финансови средства за осъществяване на проекта, организационна и технологична подготовка и подготовка на персонала. Предварителните дейности по осигуряване на необходимите финансови средства започват значително време преди началото на изпълнение на проекта. В рамките на изпълнението му се определят окончателно източниците за финансиране, осъществяват се техническите процедури за получаване на сумите по различните източници в необходимия срок. Организационната подготовка включва широк набор от дейности, насочени към:

  • Създаване на необходимата организационна структура за изпълнение на проекта.
  • Формиране на екип от специалисти и изпълнители.
  • Регламентиране на връзките между звената и осигуряване на координация на дейностите им.
  • Определяне на дейностите, предоставяни на подизпълнители, определяне на конкретните фирми – подизпълнители, и сключване на договори с тях.
  • Организиране на работните места.
  • Организиране на система за контрол на качеството на новата продукция.
  • Организиране на вътрешнозаводския транспорт.
  • Организиране на системата за съхраняване и дистрибуция на готовата продукция.

Технологичната подготовка на фирмата за иновация обикновено се изразява в следното:

  • Комплектуване и размножаване на работната документация.
  • Доставка и монтаж на необходимото допълнително оборудване.
  • Изработване или доставка на нестандартното оборудване, инструменталната и друга екипировка, средствата за измерване, апаратурата и приспособленията.
  • Осигуряване снабдяването с материални и енергийни ресурси.
  • Осигуряване на производството и доставката на детайли от външни производители.

Подготовката на персонала се изразява в повишаване на квалификацията и преодоляване на психологическите бариери пред иновацията. Повишаването на квалификацията на персонала се прилага с цел изпълнителските кадри да придобият необходимите допълнителни знания и технически умения за успешно изпълнение на новите функции – изпълнение на нова технология, опериране с ново оборудване и т.н. Често за целта се налага да се провеждат краткосрочни и средносрочни курсове с целева насоченост. Някои фирми – доставчици на оборудване и технологии, сами организират подобни курсове, чиято стойност влиза в стойността на доставката.

Необходимостта от въвеждане на нещо ново винаги поражда редица психологически проблеми пред персонала от всички управленски равнища. Тези проблеми са предизвикани от необходимостта да се наруши рутината, неизвестността, несигурността в бъдещето, неувереността в собствените възможности, липсата на увереност, че мениджърите са избрали най-вярната посока на действие, страха от съкращения на персонала. Преодоляването на подобни психологически бариери е сложно, но с изключително съществено значение. Недооценяването на този проблем може да доведе до провал на целия проект.

Рисковете за проекта, възникващи при подготовката на фирмата за иновация, са изключително разнообразни по характер, но условно могат да бъдат групирани по следния начин:

  • Нерационален избор на източници за финансиране на проекта по отношение на висока цена на финансирането и/или висок финансов риск.
  • Нерационална организационна структура, недостатъчна координация между звената, при изпълнение на проекта или неудачен избор на проектния екип.
  • Забавяне при доставката и монтажа на оборудването, недостатъци при изграждането на логистичната система.
  • Неточен избор на направление за повишаване на квалификацията и преквалификацията на кадрите, недостатъчно качество на обучението.
  • Активна или пасивна съпротива на персонала против нововъведенията в резултат на недостатъци при преодоляването на психологическите бариери.

Ефективни средства за намаляване на такива рискове могат да бъдат:

  • Участие на целия персонал при целеполагане и вземане на решения за иновация.
  • Осигуряване на достатъчна информация за характера на иновацията.
  • Повишаване на компетентността и авторитета на ръководителите.
  • Създаване на рационална система за стимулиране на всички участници в иновацията.
  • Повишаване квалификацията на изпълнителския персонал и др.

Рискът при опитното производство и усвояването на производството

Въз основа на работния проект се изработва опитен образец от новия продукт, който се подлага на изпитания по предварително проектирана методика. При изработване и изпитване на опитния образец се очаква да се открият и отстранят допуснатите конструкторски и технологични недостатъци на новия продукт. Отстраняването на недостатъците изисква и корекции на работната документация.

След като проектираният производствен процес е напълно организиран и осигурен с необходимите ресурси, се пристъпва към производство на пробна серия от новия продукт. При изработване на пробната серия се проверява доколко фирмата е в състояние в условията на реално производство да произвежда новия продукт в съответствие с проектираната технология, така че той да отговаря на предварително регламентираните технически и експлоатационни изисквания. Продуктите от пробната серия се подлагат на тестване по предварително разработена методика.

Едновременно със създаването на работната документация, ако се налага, се разработва и ремонтна документация за продукта. Ремонтната документация регламентира видовете ремонти, които ще са необходими за новия продукт, периода от времето или броя часове работа между всеки два ремонта, условията, при които ще се осъществяват ремонтите, необходимите процедури за всеки вид ремонт.

Определено време след началото на производството производственият процес протича при утежнени условия. В зависимост от характера на производството и редица други условия продължителността на този период може да бъде различна. Най-често срещаните причини за утежнените условия са: недостатъчният опит на ръководители и работници при осъществяване на производствения процес; наличието на слаби места в системата за снабдяване с ресурси; необходимостта от донастройване на технологичното оборудване и уточняване на технологичните връзки; незадоволителната комуникация между звената и др.

През този период, често наричан „усвояване на производството”, усилията на ръководителите на проекта са насочени към достигане на проектирания обем производство и проектираните технически и икономически параметри на производствения процес. Рисковете за проекта, свързани с опитното производство и усвояването на производството, могат да бъдат свързани с:

  • Недостатъчно качество на изпитванията и възможност да останат скрити конструктивни и технологични недостатъци.
  • Възможно удължаване периода на усвояване на производството.
  • Утежняване на условията за работа в по-висока степен от предвидената.

Рискът при маркетинговите дейности

Едновременно с всички описани до момента дейности, през целия период на изпълнение на иновационния проект се осъществява и интензивна маркетингова дейност основно в следните направления:

  • Проучване на възможните пазари за новия продукт.
  • Проучване на размера на целевия пазар и прогнозиране на пазарния дял.
  • Проучване на съответствието между изискванията на потенциалните потребители и характеристиките на новия продукт.
  • Пазарни тествания на новия продукт.
  • Проучване на насоките за бъдещо усъвършенстване на продукта.

Рисковете за проекта, които могат да се появят във връзка с провеждането на маркетинговите дейности, могат да бъдат:

  • Прекалено оптимистични прогнози за обемите на целевите пазари и прогнозния пазарен дял за всеки от тях.
  • Неточна оценка на изискванията на потребителите и очакваното съотношение „цена – търсене” на новия продукт.

 

В зависимост от фирмената инвестиционна политика, инвестирането се реализира в следните направления:

  1. инвестиране в дълготрайни материални активи и обновяване на производствената база. Тук се съсредоточават най-големи по обем инвестиции. Основен критерий за оценка на икономическата ефективност от ДМА е срокът за откриване или възстановяване на инвестираните средства. Инвестиционният риск се свежда до риск:
  • при определяне на параметрите на машини, механизми, апарати, уреди и съоръжения, създавани или модернизирани в процеса на научно-техническата и изследователска дейност;
  • свързан с качеството на работата или на продукцията, която се произвежда с машината и по отношение на разходите за единица произведена продукция;
  • свързан с качеството на строително-монтажните работи и срочното въвеждане на мощностите в експлоатация и т.н.
  1. инвестиране в краткотрайни активи, рискът се свежда до:
  • качеството на доставените суровини и материали и срочното изпълнение на доставките;
  • съхранение и опазване на качеството им, както и риск от презапасяване;
    • разходни норми и нормативи за суровини и материали.
  1. инвестиране в технологичното преструктуриране и усвояване на нови производства. Рискът се свежда до закупуване на остаряла и некачествена технология, провал при технологичния трансфер, слаба квалификация на персонала, незадоволителен финансов мениджмънт, трудно преодолима психологическа бариера и съпротива от страна на производствените работници, подценяване на конкурентите, слаба рекламна дейност, прекалено голям оптимизъм и др.
  2. инвестиране в кадри – рискът е свързан с подценяване на фирмената кадрова стратегия и професионализма на мениджърите, слаб персонален мениджмънт, недооценяване на подготовката на резервни кадри, инвестиране в неподходящи личности.
  3. инвестиране в ценни книжа – необходимо е да се проучи и оцени финансовото състояние на дружеството, от което ще се закупят ценните книжа. Риск възниква и при промяна на валутните курсове, които се отразяват на цените на ценните книжа в чужбина.

Ключови моменти при провеждането на инвестиционната политика са финансовата оценка и планирането на инвестициите, анализът на финансовата ефективност на инвестиционните решения. Крайна цел е да се даде оценка на качествата на проектите от гл. т. на максимизирането на акционерното богатство.

В литературата се срещат разнообразни класификации на инвестиционния риск, като не се предлага единна и всеобхватна. Основните типове риск се свеждат до:

- риск, свързан с несигурността на паричните потоци от инвестиции;

- риск, свързан с лихвения процент;

- риск, свързан с функционирането на пазара.

От гледна точка на характера на риска, той се определя като пазарен и производствен.

Според проявлението си рискът бива явен и неявен (например като инфлационна обезценка на резултатите от инвестицията или вероятността влиянието на номиналните стойности на икономическите величини да бъде потиснато от инфлационен натиск в икономиката[17]).

За да се премине към анализ на инвестиционния риск е необходимо да се докаже полезността от съобразяване на инвестиционните решения с вероятните фактори и събития, които застрашават реализирането на предварително набелязаните програми. Ако целта е да се определи процента на рентабилност на инвестицията трябва да се вземе предвид времето, през което се извършват разходите и се осъществяват приходите от реализацията след въвеждане на активите в действие

Протичането на интеграционни процеси във финансовия сектор налага българските предприятия да преразгледат рисковете, на които са изложени. Резултатите от изследванията в литературата ясно разкриват новата природа на риска. Във връзка с това може да се направи извода, че финансовата интеграция изправя предприятията пред нови рискове.

На основата на представените по този начин фундаментални същностни характеристики на финансовите инвестиции се обосновава изключителната сложност на съвременния финансово-инвестиционен процес, факт, който от своя страна е причината този процес да бъде задължително осъществяван на основата на задълбочен и адекватен финансово-инвестиционен анализ.

Отделянето на собствеността от управлението обосноваващо делението на капитала на капитал-собственост и капитал-функция, и на тази основа обособяването на качествено нов тип финансови инвестиции, различаващи се от класическите икономически инвестиции, е причината за съответното обособяване на тази проблематика в самостоятелно направление на инвестиционната теория, а именно портфейлна теория.

Тук е моментът да се отбележи, че не бива връзката финансови инвестиции – инвестиционен портфейл да се фаворизира и това да резултира в стесняване на обхвата на дефинитивното схващане за инвестиционен портфейл. Все повече се налага разглеждането на инвестиционния портфейл в един по-широк смисъл, като “специфичен вид инвестиция, характеризираща се с особена динамика и сложност”, включващ в себе си най-разнообразни активи.

Стремежът, портфейлната теория да обхване цялата инвестиционна проблематика и да се превърне в сърцевината на инвестиционната теория има в своята основа съвсем основателни и обективни икономически предпоставки.

Фундаменталната същностна характеристика на портфелирането се идентифицира напълно с диверсифицираното разпределение на богатството, на база взаимовръзката и взаимообусловеността на обектите на инвестиране с оглед оптимизиране съотношението “доходност – риск” – това всъщност е централното положение на портфейлната концепция изразяващо нейната същност. Портфейлната концепция е степен на конкретизация на общоикономическата идентификация в контекста на инвестиционната дейност. Поради тази причина спецификацията на портфейлната теория притежава свои конкретни инвестиционни измерения и следва своята собствена логика на еволюционно развитие.

Независимо от естествената общоикономическа концептуална същност на портфейлната философия и методология, неразривна е практико-приложната връзка на финансовите инвестиции с развитието на портфейлната теория, което от своя страна е причината за значителното стесняване на обхвата на схващането за инвестиционен портфейл в рамките на портфейлната теория. Портфейлът беше разгледан вече като съвкупност от инвестиционни носители. Посредством изграждането на портфейла се цели не само получаване на дохода от капитала и минимизирането на риска, но и неговото обективно управление. Портфелирането е особен вид метод за управление и минимизираене на риска, при което не  важен е броя на обектите, в които ще се влага богатството на инвеститорите, колкото тяхната взаимообвързаност за разлика  от диверсификацията , при която богатството  на инвеститора се разпределя между колкото се може повече инвестиционни носители с цел разределяне на риска и неговото минимизиране. Изграждането на портфейл цели да се използва различната реакция на нормата на възвращаемост от различните инвестиционни носители към различното проявление на факторите влияещи върху нея. Като използва положителното влияние на риска върху някои обекти.

По своята същност портфелирането  се превръща в особено техника за управление на риска посредством взаимообвързаността на специално подбрани активи. Инвестиционния портфейл не бива да се разглежда като обикновена съвкупност от активи. Той е следствие на прилагането на портфелирането при инвестиционни решения.

В заключение може да се отбележи, че на основата на описаните характеристики на процеса на трансформация на капитализма, и в тази връзка централното място в съвременното капиталистическо общество, което заемат корпорацията и капиталовия пазар, обслужващ нейното съществуване, обективна е тенденцията в нарастване на значението на финансовите инвестиции в съвременната инвестиционна действителност. За да отговори на предизвикателствата на практиката възниква и се развива портфейлната теория, като нов дял от финансовото научно познание, а в тази връзка в своя практико-приложен управленски аспект портфейлния мениджмънт се превърна в най-модерното и динамично развиващо се направление на финансовия мениджмънт.

Изключителната важност и атрактивност на тази част от инвестиционната теория провокира огромния интелектуален потенциал и изследователска емоционалност на цяла плеяда учени в разгадаването на магията на капиталовия пазар, финансовите инвестиции и инвестиционния портфейл.

 

2. Методи и подходи за оценка на инвестиционния риск

2.1. Конвенционални – нетен доход от инвестицията, норма на възвръщаемост на инвестицията, срок на откупуване на инвестицията, рентабилност на инвестицията, нетна осъвременена стойност, вътрешната норма на възвръщаемост, дисконтиран срок на откупуване на инвестицията, анюитетен метод

Управлението на риска се осъществява при изпълнение на следните процеси: идентификация, количествено измерване, определяне на действията в отговор на рисковете и контрол на тези действия. Идентификацията има за цел да се определи списъкът със случайни събития, които могат да попречат на постигането на проектните цели (идентификация на рисковите събития). Рисковите събития са свързани с определен проектен елемент, имат случаен характер и ако се случат, могат да повлияят с определена сила върху постигането на целите на проекта, закъснение при неговото изпълнение или увеличение на предварително определените разходи. При количественото измерване рисковите събития се анализират от гледна точка на вероятността за настъпването им, размера на последствията от това и връзката им с други рискови области. Отговорът на рисковете е ориентиран към определяне на възможните и целесъобразни действия по справяне с риска, включва изпълнение на специфични методи по отношение на познатите рискове, насочени към осигуряване на възможност за преодоляване на евентуалните негативни последици. Конкретните методи за справяне с риска могат да бъдат: контрол на риска, предотвратяване на риска, приемане на риска и трансфер на риска. В процеса на контрол систематично се следи изпълнението на действията по справяне с риска и се преоценяват възможните рискови събития съобразно промените в условията на средата.

В този параграф е разработена класификация на основните методи за оценка на реални инвестиционни проекти. Те са разграничени основно по критерия “отчитане фактора време” на статични методи и на динамични методи, базирани на осъвременени стойности и на бъдещи стойности на паричните потоци. Разгледана е същността на изложените методи, спецификата при изчисляването им, тяхното приложение в практиката и значимостта на отделните методи за целите на използването им като критерии при оценка и избор на проектен вариант на инвестиране.  Предложеният класификационен подход може да бъде използван както при избор на вариант на инвестиране, така и при оценка на инвестиционния проект.

В специализираната литература съществува широк набор на методи и модификации на основните методи за оценка на инвестиционни проекти. В зависимост от това  дали отчитат фактора “време” съществуващите методи се разграничават на статични и на динамични методи.  Систематизирането на съществуващите методи в единна  класификация е от съществено значение за възприемане  и онагледяване на същността на методите за оценка на  инвестиционни проекти. В предложената класификация (Фигура 1) са включени методи за оценка на реални инвестиционни проекти.

 

 

Фигура 1. Класификация на методите за оценка на реални инвестиционни проекти

 

Статичните методи за инвестиционен анализ на проектите не отчитат фактора време. Тези методи са  прилагани у нас преобладаващо до 90-та година, поради приетата задължителна ставка за ефективност на инвестициите по отрасли, но имат широк кръг привърженици и в развитите страни. Основните статични показатели, използвани в практиката са: нетен доход от инвестицията; норма на възвръщаемост на инвестицията; срок на откупуване на инвестицията и рентабилност на инвестицията.

Показателят нетен доход от инвестицията (Net Income from Investment – NII) представлява задържания доход от реализирането на инвестиционния проект. Той може да се определи на основата на разликата между сумата на чистите печалби от инвестицията (Net Incomes – NIn), реализирани в периода на отдаване и сумата на инвестиционните разходи (Investment Costs – IC), а също така и въз основа на входящите парични потоци (Input Cash Flows – ICF), които са в резултат от инвестицията и изходящите парични потоци (Output Cash Flows – OCF) т.е.:

или                     (1)

Така определеният показател има смисъла на счетоводна печалба от реализирането на инвестиционната идея в първия случай или величина на задържаната печалба във втория случай.

Показателят норма на възвръщаемост на инвестицията (Rate of Return – RR) представлява средногодишната печалба отнесена към сумата на инвестиционните разходи или средногодишния входящ паричен поток отнесен на сумата на изходящите парични потоци. Тя обикновено се определя като процент.

или                                (2)

Така дефинираният показател характеризира относителната доходност на инвестицията.

Показателят срок на откупуване на инвестициите (Payback Period – PBP) е реципрочен на предходния показател. При определянето му се разграничават два подхода. Първият подход се основава на разделянето на сумата на инвестиционните разходи (изходящите парични потоци) на осреднените годишни печалби (входящите парични потоци). Определянето му се извършва по формулите:

или                                                  (3)

В представения подход за изчисляване на показателя е вградено едно не съвсем достоверно допускане. Той се базира на осредняване на годишните доходи или входящите парични потоци, което се налага върху целия инвестиционен период. За по-точно определяне на показателя се препоръчва вторият подход, основан на намаляване на инвестиционната сума на разходите с акумулираните доходи от инвестицията на края на всяка година от живота на проекта и определяне момента, в който инвестицията възвръща вложените средства, т.е.

или                                              (4)

 

където: PBP е индексът на годината, в която акумулираните нетни доходи се изравняват с вложените инвестиции.

 

Показателят рентабилност на инвестицията (Profitability of Investment) показва нетния доход, осигурен на 1 лев от първоначалните инвестиции. Известен е още и като коефициент “Приходи-Разходи” или BCR (съкращение от Benefit-Cost Ratio)

или                                                                  (5)

Основният недостатък на статичните методи е, че не отчитат фактора “време”. Методите отчитащи фактора “време” се наричат динамични методи и намират по-широко приложение в инвестиционната практика.

Динамичните методи се основават на концепцията за настоящата стойност (Present Value – PV) на бъдещи финансови потоци. Тази стойност е свързана с първия принцип на финансите: “Един лев днес е по-ценен от един лев утре”. Коригирането на номиналната стойност на бъдещи парични потоци става с помощта на дисконтовия фактор (Discount Factor – DF), който представлява реципрочната величина на сложнолихвения фактор (Compound Factor – CF).

Динамичните методи, които намират приложение в реалните инвестиционни проекти са: нетна осъвременена стойност; нетна бъдеща стойност; относителна осъвременена стойност; относителна бъдеща стойност; вътрешна норма на възвръщаемост; множествена вътрешна норма на възвръщаемост; модифицирана вътрешна норма на възвръщаемост; дисконтиран срок на откупуване на инвестицията; индекс на рентабилността (коефициент “Приходи-Разходи”) и анюитетен метод. Методът на нетната осъвременена стойност и методът на вътрешната норма на възвръщаемост са двата основно прилагани от международните финансови институции методи за финансова оценка на инвестиционни проекти. Освен тях съществуват и голямо разнообразие от различни техни модификации.

Нетната осъвременена (сегашна, съвременна) стойност (Net Present Value – NPV) представлява задържания осъвременен доход от реализирането на инвестиционния проект. Той може да се определи въз основа на разликата между сумата на нетните осъвременени доходи от инвестицията (Present Value of Net Incomes – PVNIn), реализирани в периода на отдаване на инвестицията, намалена със сумата на осъвременените инвестиционни разходи (Present Value of Investments Costs – PVIC), а също така и въз основа на осъвременените входящи парични потоци. (Present Value of Input Cash Flows – PVICF), които са в резултат от инвестицията и осъвременените изходящи парични потоци (Present Value of Output Cash Flows – OCF). Този подход често се обозначава и като метод на дисконтирания паричен поток (Discounted Cash Flow Method). Нетната осъвременена стойност по двата метода се изчислява по формулите:

или

(6)

 

Един еквивалентен по информационната си значимост показател за финансова оценка на инвестиционни проекти е нетната бъдеща стойност (Net Future Value – NFV). Той се различава от NPV по момента, към който се привеждат разновременните парични потоци. За балансираща година се приема не първата, а обикновено последната година от инвестиционния живот на проекта. Определянето на NFV може да се извърши чрез отнасяне на нетните доходи и инвестиционните разходи или чрез метода на привеждане на входящите и изходящите парични потоци към края на инвестиционния период. Методът не намира широко приложение в инвестиционната практика, но носи допълнителна информация при определяне номиналното нарастване на капитала.

Други модификации на NPV и NFV са относителната нетна осъвременена стойност (Relative Net Present Value) и относителната нетна бъдеща стойност (Relative Net Future Value). При тях NPV и NFV са разделени на сумата на инвестиционните разходи или на сумата на изходящите парични потоци, отнесени съответно към началото на инвестицията или към нейния край.

Вторият основен показател за оценка на финансовата ефективност на инвестиционните проекти е вътрешната норма на възвръщаемост (Internal Rate of Return – IRR). Той се дефинира с условно взета норма на дисконтиране, която изравнява алгебричната сума на дисконтираните печалби и дисконтираните инвестиционни разходи или алгебричната сума на дисконтираните положителни и отрицателни парични потоци, породени от проекта за инвестиране. Т.е. вътрешната норма на възвръщаемост е дисконтовата норма, която привежда нетната съвременна стойност към нула. Определянето на IRR се свежда до решаването на следния израз спрямо r, чрез метода на линейната интерполация:

или

(7)

Вътрешната норма на възвръщаемост измерва финансовата ефективност на инвестиционните проекти в относително измерение. Тя фокусира върху себе си както позитивни, така и негативни отзиви за своите възможности да измерва финансовата ефективност на инвестиционните проекти. Предимствата на метода се свеждат до възможностите показателя да обслужва алтернативните варианти на конкуриращи се инвестиционни проекти с различна мащабност.

Методът множествена вътрешна норма на възвръщаемост (Multiple Internal Rate of Return – IRRs) се използва за така наречените ненормални инвестиционни проекти. Нормалните инвестиционни проекти притежават един или няколко изходящи парични потоци следвани от серия входящи парични потоци. Ненормалните инвестиционни проекти се характеризират с дълъг инвестиционен период и редуващи се изходящи и входящи нетни парични потоци. Такива проекти се оценяват трудно с метода IRR. При тях се явява възможността от поява на две или повече имагинерни решения спрямо r. Този основен проблем се разрешава чрез оценяване на ненормалните инвестиционни проекти с множествената вътрешна норма на възвръщаемост. Обикновено се получава повече от едно решение. Тези решения се получават с голямо различие в размерността на r като се отхвърлят решенията от високата размерност.

Методът IRR притежава и модификация, наречена модифицирана вътрешна норма на възвръщаемост (Modified Internal Rate of Return – IRRm). Тази норма е неизвестна величина в равенството между осъвременената стойност на инвестиционните разходи (изходящите парични потоци), разгледани напред във времето и дисконтираната с IRRm сума на бъдещите нетни доходи (входящи парични потоци), наречена крайна стойност на нетните печалби (Terminal Value of Net Incomes – TVNIn) или крайна стойност на входящите парични потоци (Terminal Value of Input Cash Flows – TVICF). Полученият резултат се различава от стандартната IRR, което сигнализира за внимателно отношение към метода. Методът има и модификация, характеризираща се с това, че за дисконтовата норма (r) може да се приеме цената на капитала (Cost of Capital).

Методът дисконтиран (динамичен) срок на откупуване на инвестицията (Discounted or Dynamic Payback Period – DPBP) е разновидност на метода срок на откупуване на инвестицията, при която се отчита влиянието на фактора “време”. При определянето му се разграничават два подхода. Първият подход се основава на разделянето на сумата на осъвременените инвестиционни разходи (изходящи парични потоци) на осреднените осъвременени годишни печалби (входящите парични потоци). Определянето му се извършва по формулите:

 

или                                            (8)

В представения подход за изчисляване на показателя е вградено едно не съвсем достоверно допускане. Той се базира на осредняване на осъвременените годишни печалби или осъвременените входящи парични потоци, което се прилага върху целия инвестиционен период. За по-точно определяне на показателя се препоръчва вторият подход, основан на намаляване на осъвременената сума на инвестиционните разходите с акумулираните осъвременени доходи от инвестицията на края на всяка година от живота на проекта и определяне момента, в който инвестицията възвръща вложените средства, т.е.

или                       (9)

където: DPBP е индексът на годината, в която акумулираните нетни осъвременени печалби се изравняват с осъвременените инвестиционни разходи.

Методът срок на откупуване на инвестицията в дисконтираният му вид (DPBP) е много по-точен и разкрива нереалистичния оптимизъм, с които се характеризират показателя PBP и първия подход за определяне на DPBP.

Друг основен метод за оценка на инвестиционни проекти е Коефициентът “Приходи-Разходи” (Benefit-Cost Ratio – BCR). Този коефициент често се обозначава и като индекс на рентабилността (Profitability Index – PI). Показателят представлява отношението на сума на всички осъвременени нетни печалби (входящи парични потоци) и сумата на всички осъвременени инвестиционни разходи (изходящи парични потоци). Това може да се извърши в два варианта.

Първият вариант на съотношението изисква да се намери дисконтираната сума на нетните приходи (Net Revenues – NR) или входящи парични потоци (Input Cash Flows) и дисконтираната сума на всички инвестиционни и текущи разходи по инвестицията (Investments and Operational Costs – IOC) или изходящи парични потоци (Output Cash Flows).

или                                                   (10)

Вторият вариант на съотношението изисква да се намери дисконтираната сума на всички нетни печалби от инвестицията (Net Incomes) или нетни входящи парични потоци (Net Input Cash Flows – NICF) и дисконтираната сума на всички инвестиционни разходи (Investments Costs) или изходящи парични потоци (Output Cash Flows – OCF). Този метод е познат и като коефициент на настоящата стойност (Present Value Ratio) и се определя по формулата:

или                                         (11)

Практически затруднения при приложението на разгледания показател се пораждат от вариациите в крайния резултат, получен по двата изчислителни подхода. Това налага необходимостта от допълнително уточняване на алгоритъма на използваните изчислителни процедури.

Един популярен метод при дългово финансиране на инвестиционни проекти е методът на годишните отчисления от капитала или анюитета. Този метод е широко известен под наименованието анюитетен метод (Annuity method). При него се извършва сравнение на разложената на годишни дялове първоначална инвестиция с производните от нея нетните парични потоци. Т.е. бъдещите годишни плащания (Annual Payment – AP), породени от днешния дълг, се получават като настоящата стойност на дълга (Debt Capital – DC) разделим на анюитетния фактор (Annuity Factor – AF).

(12)

Тази формула се преобразува до израза:

(13)

Последният израз във формулата се обозначава като фактор за възстановяване на капитала (Capital Recovery Factor – CRF).

Превишението на годишния нетен паричен поток над годишното отчисление от капитала означава, че проектът е финансово привлекателен.

В заключение можем да кажем, че съществува голямо разнообразие на методи за оценка и избор на инвестиционни проекти. Основните методи използвани от международните финансови институции са метода на нетната осъвременена стойност и метода на вътрешната норма на възвръщаемост. Останалите посочени методи служат за въвеждане на допълнителни критерии за избор на инвестиционен проект, а също така и допълват информацията за възвръщаемостта на инвестициите. При оценка на инвестиционни проекти е препоръчително да се отчита влиянието на факторите “време” и “риск”, а също така и влиянието на инфлационните и данъчните ефекти върху инвестиционните проекти. При оценката на два и повече инвестиционни проекта е целесъобразно използ-ването на едни и същи методи и модификации на тези методи с цел съпоставимост на получените резултати.

В световната практика има много правила за вземане на инвестиционни решения, но няма правила за избор на тези правила. Отделните инвеститори сами създават вътрешна методика за финансова оценка на инвестиционни проекти като отделят различни предпочитания на съществуващите методи. Доброто познаване на методите за оценка на инвестиционни проекти предпазва от грешно тълкувание на резултатите от ползваните критерии. Всеки инвестиционен проект сам за себе си е уникален и не е задължително да се прилага унифициран системен подход за икономическа оценка. Анализаторите е целесъобразно да прецизират кои методи са най-подходящи за използване при инвестиционните оценки на отделните варианти за инвестиране.

2.2. Статистически – дисперсия, стандартно отклонение и вариация

Дисперсията се означава се с s2. Параметър на разпределението е мярка за разсейването около средното. Освен за параметъра терминът дисперсия се използва и за неговата оценка. В приложната статистика се пресмята по различен начин за популация и за извадка. За популация е точно по формулата:

(14)

Понеже това е оценка на разсейването за извадки тази оценка не притежава необходимите свойства (не е неизместена). За това за делител се взима броя на случаите без 1.

където:

е дисперсията;

у – очакваната величина за всеки отделен случай;

- средноочакваното значение;

f – броят на наблюдаваните случаи.

Стандартното отклонение е положителен квадратен корен от дисперсията. То е числова величина, която също като дисперсията отразява разсейването на множеството от наблюдения около средното. Тя е с размерност, каквато е самата случайна величина. В приложната статистика стандартното отклонение се  изчислява по формулата:

(15)

където s е стандартното отклонение.

При анализа на инвестиционния риск обикновено се използва коефициентът на вариация, който се определя по формулата[18]:

,                                                                                                (16)

където:

V е вариационният коефициент.

Вариацията се използва като мярка за разсейването (колебанията) около средна норма. Колкото по-силна е вариацията, толкова по-голяма е разсейването на възможните резултати. Коефициентът на вариация като относителна величина варира от нула до 1. Когато вариационният коефициент приема по-високи стойности, тогава и колебанието е по-голямо.

 

2.3. Евристични (експертни) – метод на чувствителността на оценката, метод “Монте Карло”, “Делфи”, “Дърво на решенията”, “Мозъчна атака”, “Матрица на полезността”, “Метод на сценариите”, “Метод на аналитичната йерархия”

Може би най-често използваните методи при управлението на проектните рискове са експертните. Те дават възможност да се стимулира творческото мислене на участниците, да се обосновават решения при липса на достатъчно надеждна количествена информация.

Методите от типа „Делфи”, „Мозъчна атака”, морфологичните методи, синектиката, методът на аналогиите и др. дават възможност за генериране на голям брой идеи за продуктови и технологични новости. По такъв начин може да се намали рискът, породен от съществуващата възможност да не бъдат анализирани достатъчно на брой идеи и като резултат да не бъдат оценени рационални идеи с висок потенциал за успех. Методът „Мозъчна атака” може да се използва за определяне източниците на риск, рисковите области и потенциалните рискови събития при всяка от работите по проекта. Експертните методи се използват и при определяне на интензивността на риска за всяко рисково събитие. Обикновено това се извършва като отделно експертно оценяване на вероятността за сбъдване на рисковото събитие и размера на негативния ефект, ако то се сбъдне. Едновременната оценка на двата фактора при отчитане на равнището на приемливия риск дава възможност да се определят онези рискови събития, които са с най-висок приоритет.

“Матрицата на полезността” е метод за обосновка на управленски решения при наличие на неопределеност и риск. Матрицата дава възможност за систематизиране на очакванията за полезността (печалбата или загубата) при различни съчетания на избрана алтернатива и състояние на природата (или конкретен сценарий за развитие на процесите). Под състояние на природата се разбира съчетанието на независещите от волята на вземащия решение фактори на външната среда, което влияе върху полезността от избраната алтернатива. Изборът на решение се извършва, като се прилагат набор от критерии, при които се отчита отношението на вземащия решение към риска. Най-често прилаганите критерии са „макси-макс”, „макси-мин”, „минимакс на съжаленията”. Методът „Матрица на полезността” може да бъде използван при избор на алтернатива за изпълнение на иновационен проект измежду набор от взаимно изключващи се варианти на проекта.

„Дървото на решенията” е графичен метод за избор на алтернатива чрез изследване на последователни и взаимно свързани решения и резултатите от тях. Методът дава възможност за избор на решение, когато за всяка алтернатива на решенията са известни или могат да бъдат предвидени стойността на възможните резултати и вероятностите за постигане на един или друг резултат. Методът също може да се използва при избор измежду взаимно изключващи се варианти за изпълнение на иновационен проект. Чрез прилагане на двата метода, разгледани по-горе, е възможно да се отчита както полезният ефект, така и равнището на поемания при всяка алтернатива риск.

При използване метода на сценариите се разработват алтернативи за бъдещото развитие при наличие на едно или друго допускане. Методът се състои в предвиждане на всички възможни траектории на бъдещо развитие, като се имат предвид както тенденциите, установени от миналото, така и възможните действия на участниците в събитията. Всеки сценарий по-нататък може да бъде оценен количествено чрез използване на други прогностични методи, както и да се определи неговото влияние върху стратегическата позиция на фирмата.

Писането и анализът на сценарии дават възможност да се систематизират и обобщят възможните алтернативи за изпълнение на иновационните проекти и да се определят стратегиите за действие при възникване на една или друга ситуация. Това съдейства за извършване на систематично планиране на риска.

Един от често използваните експертноориентирани методи е т. нар. процес на аналитична йерархия (AHP), формулиран и описан от Т. Саати и К. Кеарнс [19]. Това е систематична процедура за представяне на елементите на един проблем в йерархичен вид. Първоначално проблемът последователно се декомпозира на своите все по-малки съставящи го елементи, след което вземащият решение има възможност, на базата на серия сравнения по двойки между отделните елементи, да представи интензивността на влиянието между елементите в йерархията. Йерархичните равнища могат да бъдат например: основната цел на фирмата; целите, залегнали в иновационната стратегия на фирмата; критериите за постигане на целите; алтернативите за изпълнение на иновационния проект. Сравненията по двойки се правят чрез обобщаване на индивидуални мнения на експерти. Процесът позволява документиране и повторяемост. Целите на подобно проучване са две. Първата е да се осъществи едно относително обективно подреждане на елементите от всяко йерархично ниво по някаква скала в зависимост от тяхната значимост за елементите от по-високото йерархично ниво. Втората цел е да се установи дали и доколко съществува съгласуваност в индивидуалните оценки и между мненията на експертите по изследвания проблем. При сравнението по двойки експертите използват 9-позиционна скала, като за всяка сравнявана двойка критерии „1” означава, че те са еднакво значими, а „9” – че единият критерий е в най-висока степен по-значим от другия.

Методът на аналитичната йерархия дава възможност за подреждане по приоритет на критериите за оценка на вариантите. Такова действие води до намаляване на риска проектът да не съответства в достатъчна степен на поставените фирмени цели. Методът също така може да се използва за събиране и обобщаване на мненията на експерти относно тяхната оценка за интензивността на риска по отношение на възможните рискови събития. Подходящо избраната група експерти е в състояние да оцени рисковите събития по отношение на тяхната вероятност за настъпване и негативен ефект. Методът може да бъде приложен и при избор на алтернативи за действие при управление на риска за конкретни събития.

При управление на иновационни проекти е възможно да се определят и количествени стойности на равнището на риска при всеки от разработените варианти за изпълнение на проекта. Това може да се осъществи чрез изчисляване на показателите за разсейване на възприетите оценъчни показатели спрямо тяхната очаквана стойност. Показателят за оценка на проекта може да бъде например нетната настояща стойност, а показателите за разсейване – стандартното отклонение или дисперсията на оценъчния показател.

 

3. Информационно осигуряване на анализа на инвестиционния риск

В процеса на количественото определяне на компонентите на капиталовложенията следва да се отчита достоверността на прогнозите. Възможни са три основни случая:

- бъдещето се прогнозира с голяма степен на достоверност. В този случай като възможен се разглежда само един вариант на събитието, на базата на който се извършват количествените изчисления;

- оценката на бъдещето се извършва по вероятностни данни. Тук събитията ще протичат с определена степен на вероятност;

- прогнозата е ненадеждна, поради отсъствието на каквито и да е възможности за установяване степента на вероятност на бъдещите събития.

При определяне компонентите на капиталовложенията, като правило, се използват първите два вида прогнози, а най-често – първия вид, особено в практически условия. Определянето на вероятността по принцип предполага, че явлението се повтаря многократно и то при приблизително еднакви условия. Решенията за капиталовложения се вземат твърде рядко и емпирически  да се определи вероятността в този случай се оказва много сложно. Затова се отива на субективна вероятност.

Субективната вероятност представлява приблизителни оценки, предложения, мнения на едно или няколко лица относно вероятността на бъдещи събития. Тези вероятности при целия техен субективизъм не са лишени от определен смисъл при изчисление значението на различните компоненти на вариантите за капиталовложения. Към компонентите на капиталовложенията, оказващи влияние върху тяхната рентабилност, се отнасят : текущи приходи, текущи разходи, първоначални инвестиции и остатъчна стойност,  инвестиционният период, калкулативният лихвен процент (дисконтовия фактор).

Текущите приходи са постоянни приходи, които фирмата получава в резултат на капиталовложенията. Тук не се включват еднократните приходи, получавани в края на инвестиционния период (например, в резултат на продажбата на инвестиционния обект). За оценката на текущите приходи голямо значение има изучаването на характера на изследването на пазара и жизнения цикъл на предлаганите услуги.

Текущите разходи са повтарящи се за определен период време разходи, причина за които са капиталовложенията. Крупните еднократни разходи (първоначални инвестиции) не се отнасят към текущите разходи. Последните са предназначени за компенсация на потреблението на ресурсите в процеса на производството. При определяне на разходите трябва да се обърне внимание на характера на зависимостта между приходи и разходи, като последните се диференцират на постоянни и променливи. Освен това е необходимо да се анализира изменението на разходите във времето. Може да се отчита и взаимозависимостта между различните капиталовложения.

Първоначални инвестиции или разходи за придобиване са крупните еднократни разходи, които се извършват в началото на инвестиционния период и от които се предизвиква постъпването на приходи и разходите. Освен непосредствените (преките) разходи за придобиване, например за закупуване и свързаните с него разходи за доставка и монтаж, следва да се отчитат още съпътстващите и допълнителните капиталовложения. Съпътстващите капиталовложения са във връзка с разходите за придобиване. Например заедно с разходите за придобиване на оборудването е необходимо да се вложат средства за резервни части и за създаване на запаси от суровини, полуфабрикати и готови изделия. Възможни са и допълнителни капиталовложения, когато инвестициите се осъществяват постепенно (на етапи). Само всички тези разходи, взети в цялост, създават представата за обекта.

Остатъчната стойност е стойността на капиталовложенията в края на инвестиционния период. Тя не оказване голямо влияние при избора на вариант на капиталовложенията, освен това е трудно да се установи количествено. Изключение са капиталовложенията с кратък живот и многоцелево предназначение (машини, автомобили). При това следва де се отчитат и разходите за демонтаж, опаковка, транспортиране и т.н., които намаляват размера на остатъчната стойност. Затова най-често при оценка но инвестиционните проекти остатъчната стойност се приема за равна на нула.

По друг начин се решава въпросът за остатъчната стойност на актив, който може да бъде реализиран преди да е изтекъл експлоатационния му срок на годност. Методът на остатъчната стойност спомага за вземане на решение дали да се оттеглим след като сме инвестирали в даден проект, като и предварително да преценим дали първоначалните инвестиции ще се покрият ако преждевременно се оттеглим от проекта. За извършване на изчисленията към текущите приходи за годината, в края на която може да стане изоставянето на проекта, се добавя очакваната остатъчна стойност преди дисконтирането.

Инвестиционен период е времето, през което капиталовложението оказва въздействие на производствения процес. За да се сравняват вариантите на капиталовложенията е необходима представа за инвестиционния период, дори когато продължителността му се оценява на базата на косвени признаци. Възможностите за точно определяне на продължителността на инвестиционния период са ограничени, тъй като върху него оказват влияние много и разнообразни по характер фактори.

Размерът на калкулативният лихвен процент (дисконтовия фактор) е от значение поради времевата продължителност на капиталовложенията и нееднаквата ценност на приходите и разходите в различните периоди от време. За да бъдат вариантите на капиталовложенията сравними е необходимо при оценката да се отразява влиянието на времевия фактор. Нормата на печалбата може да се колебае в значителни граници в зависимост от инвестиционната политика на фирмата и вариантите на капиталовложенията.

Различията в нормата на печалбата по видове инвестиции и обективната необходимост предприятието да осъществява в различни периоди различни инвестиции са причина вариантите за капиталовложения да се конкурират не с всички останали, а само вътре в отделен клас. Често ръководството на предприятието предварително определя ориентировъчната величина на капитала за всеки клас капиталовложения. Стремежът е да се състави такъв общ инвестиционен план, който е максимално печеливш в дългосрочен аспект. Това може да се постигне като благоприятните възможности на едни периоди се използват за компенсация на капиталовложенията с ниска печалба в течение на други периоди. За целта е необходимо заедно с минималната норма на печалбата да се постави условие за осигуряване на стандартна норма на печалбата в продължение на дълъг период от време като се държи сметка за разходите за финансиране.

При определяне на покупната стойност се пренебрегва финансирането и се отразява само размера й, амортизационните отчисления и лихвените разходи. По този начин се приема, че покупната стойност на всяко съоръжение може да се финансира при установения лихвен процент. При недостиг на капитал в предприятието се извършват изчисления извън сравнителната калкулация на разходите, които да отчитат и влиянието на инвестиционния проект върху финансовото състояние на предприятието. Възможно е в редица случаи по-ниската покупна стойност да не е изгоден критерий за избор.

Определянето на периода на ползване трябва да се извършва на базата на ефективно очакваното от съоръжението. Не трябва да се вземат данъчно допустимите стойности, които са от значение в счетоводството.

Капацитетът и натоварването са особено важни за инвестиционното решение. По-големият производствен капацитет на едно съоръжение е важен резерв за бъдещото развитие на предприятието. При установяване на стойностите за целите на инвестиционната калкулация не трябва да се предполага пълното използване на капацитета на съоръжението, а само ефективно очакваното натоварване. При сравнение на разходите следва да се има предвид, че само еднакво натоварените капацитетни мощности на инвестиционните обекти са сравними. Ако не е възможно обектите да се натоварят в еднаква степен, трябва да се прибегне до друг метод на инвестиционна калкулация, който да отчита разлики в производителността на съоръженията.

Разходите за лихви се получават като произведение на средната стойност на авансирания капитал за периода на ползване на съоръжението и калкулативния лихвен процент. Обикновено при износващи се съоръжения се изхожда от средната величина на авансирания капитал в размер 50% от инвестиционната стойност.

При установяване на променливите разходи се взема предвид очакваното натоварване на капацитета. Предполага се, че променливите разходи на единица продукция или услуга са постоянна величина във времето.

Внимание следва да се отдели и на оценката на възможностите за финансиране на капиталовложенията. В това отношение достатъчно обоснована оценка може да се направи след разработване на финансовия план. На този етап ръководството на предприятието може да оцени приблизително собствените и заемните средства, безвъзмездното финансиране от държавния или местните бюджети или други източници, които могат да се използват като ресурси за финансиране на капиталовложенията. За това спомагат не само вече разработените раздели на плана, но и анализа на финансовото състояние на предприятието и особено опитът на тези, които разработват плана за капиталните вложения.

Включените в инвестиционното решение инвестиционни проекти са основа за съставянето на поименен списък на обектите за капитално строителство. Съставянето на този списък е отговорен и важен момент в планирането на капиталните вложения. При разработването на плана е необходимо да се постигне рационално разпределение на общите капитални вложения по години, да не се създава прекомерно напрежение при осигуряване на необходимите ресурси.

Капиталните вложения принципно имат по-голяма величина от стойността на въвежданите в тях дълготрайни материални активи, тъй като част от капиталните вложения под формата на разходи за подготовка на кадри за строящите се обекти, разходи за временни сгради и съоръжения и т.н. не увеличава стойността на материалните дълготрайни активи. Частта на капиталните вложения, която не се превръща в материални активи се установява по съответните разходи в проекто-сметната документация на обектите. От нея се определя и срокът на въвеждане в действие на материалните дълготрайни активи и обзавеждането.

Общият обем на капиталните вложения сумира инвестициите по въвежданите в плановия период обекти. Тъй като част от тези капитални вложения са осъществени до началото на плановия период с оглед непрекъснатост на строителството и своевременно изграждане на обектите, то тази част под формата на незавършено строителство в началото на плановия период трябва да се приспадне от обема та капиталните вложения за въвежданите мощности през плановия период.

Относителната величина на незавършеното строителство се установява като отношение на обема на незавършеното строителство в края на дадена планова година към общия обем на капиталните вложения за същата година.

Обемът на капиталните вложения е тясно свързан с тяхната структура. В рамките на предприятието разграничаваме възпроизводствена и технологична структура на капиталните вложения.

Възпроизводствената структура се наблюдава с оглед осигуряването на оптимално съотношение между видовете инвестиции – принудителни, за задържане на пазарни позиции, за обновление и др., изяснени по-напред в разработката. Връзката на възпроизводствената структура с обема на капиталните вложения се състои в това, че по принцип колкото е по-голям относителният дял на средствата за модернизация и реконструкция, толкова по-малък е обемът на капиталните вложения, тъй като те създават възможност да се модернизира, реконструира, обнови или усъвършенства само активната част на дълготрайните активи, без да се променят основно сградите и площите. Такава тенденция в структурата на капиталните вложения не може да е самоцелна. Тя се подчинява на инвестиционната политика на предприятието, която трябва да осигури определена норма на печалбата от инвестициите в дългосрочен аспект чрез съчетание на различни по вид инвестиции.

Технологичната структура на капиталните вложения се определя от съотношението между строително-монтажните работи, разходите за съоръжения, разходите за проучване и проектиране и другите разходи, включени в общия обем на капиталните вложения.

Планирането на капиталните вложения се основава на очаквани, следователно на несигурни данни, поради което и контрола върху инвестиционния процес е от значение за подобряване методологията за вземане на решения за бъдещи инвестиционни проекти. Важни цели на инвестиционния контрол могат да бъдат:

  • установяване на отклонения от прогнозираните данни с помощта на методите на инвестиционната калкулация;
  • предприемане на мерки за корекции на настъпващо нежелано развитие на проекта;
  • подобряване на методическата основа за бъдещи инвестиционни решения и ограничаването на възможностите за манипулиране на вероятните резултати при представяне на инвестиционното искане.

Целесъобразно е инвестиционният контрол да се извършва поотделно за всеки инвестиционен проект след приключване на пусковия срок на обекта или преди вземане на съществени междинни инвестиционни решения, засягащи проекта.

Грешки при прогнозирането на данни или манипулирането на исканията за инвестиции частично могат да бъдат предотвратени още при първите задълбочени анализи на исканията. Други грешки от този тип, пропуски при подбора на метода на инвестиционната калкулация и решение, както и непредвидени развития на процесите могат да бъдат разкрити с контролни мерки едва след реализация на проекта. При необходимост контролните мерки могат да бъдат съсредоточени върху отделни критични аспекти или данни на проекта.


ГЛАВА ІІ. ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА МИНИМИЗИРАНЕ НА ИНВЕСТИЦИОННИЯ РИСК

 

1. Предимства и недостатъци на методите за анализ на риска

При анализа на чувствителността се определят паричните потоци по отношение на неизвестните променливи и изчисляване на последствията от неправилна оценка на стойностите на тези променливи. Той подтиква мениджърите да открият подценените променливи, да определят къде допълнителната информация би била най-полезна, като помага да бъдат идентифицирани грешни и неадекватни прогнози.

Недостатък на анализа на чувствителността е, че в известна степен води до двусмислени резултати. Често е  невъзможно да се отстрани напълно субективната представа на вземащия решение за пълното разпределение на получените резултати.

Друг проблем е относително голямата възможност включените в него променливи да са взаимосвързани, напр. големината на пазара и крайния резултат от проекта. Ако големината на пазара превиши очакванията, много вероятно е търсенето да е по-високо и единичните цени на инвестиционния продукт съответно да са по-високи. Ако инфлацията, като руга изходна променлива, изтласка цените към горния интервал на разглеждания интервал, напълно вероятно е разходите също да нараснат. Ако се дефинират независими една от друга променливи няма да се получат достоверни резултати чрез използване на този метод.

Чрез метода “Дърво на решенията” се разкриват връзките между днешните и утрешните решения като се намира стратегия за получаване на най-висока нетна настояща стойност. Всяка прогноза за парични потоци се основава на определени допускания за бъдещата инвестиционна и оперативна стратегия, които могат да се проявят косвено.

Проблемът при използване на този метод е, че дървото на решенията се усложнява много бързо. При избор на повече от един инвестиционен проект може да се наблюдава неяснота относно вариантите за развитие на проектите, т.е. на допълнителните възможности за по-успешна реализация, което от своя страна е свързано и с допълнителни инвестиционни средства. При дефиниране на някои от тези варианти за развитие може да се построи ново дърво на решенията, отразяващо вече разширения кръг от събития и решения.

Изборът за разширяване на бизнеса увеличава броя на възможните изходи и следователно увеличава риска от инвестиции в избраната посока. Обратно, решението за отказ от проекта стеснява броя на възможните изходи. Така то намалява риска от инвестицията. За да се отразят тези промени в риска трябва да се използват различни дисконтови норми, но дървото на решенията не дава информация как да се направи това. Всъщност то не показва как да се оценяват различните варианти за избор, а е само удобен начин да се обобщят последиците по отношение на паричните потоци.

Приложението на метода “Монте Карло” показва, че входните величини в икономическия модел за оценка рентабилността на проекта реално са случайни променливи, които могат да бъдат оценени по аналогичен, но малко по-сложен начин, отколкото при традиционните детерминирани оценки. Използването на вероятностни оценки не е трудно, при предварителна подходяща подготовка.

Първото, което трябва да се намери е интервалът, в който ще се съдържа всяка променлива. Посредством консултации с експерти, чрез обработване на събрана статистическа информация или чрез обикновени детерминирани анализи, лесно могат да се намерят споменатите интервали. Въз основа на събраната информация се построява след това функцията на плътността на вероятността на всяка от входните променливи. Ако проектът се приведе в изпълнение, всяка от случайните променливи би приела една от възможните стойности от своя размах на вариация. Резултатът, който би се получил от въвеждането на тези стойности в икономическия модел би бил една реална икономическа оценка за проекта. За съжаление е невъзможно да се осъществи такова предвиждане предварително. Единственото, което се знае в момента на анализа, е разпределението на вероятностите на различните възможни стойности на всяка променлива. Ако се направи случаен избор на набор от възможни стойности на входните променливи, ще се получи едно решение измежду многото възможни. Ако се повтори процесът достатъчен брой пъти ще се получи съвкупност от резултати, които са представителна извадка от всички възможни. Така,  икономическата оценка на проекта се представя като случайна променлива, с познато разпределение на вероятностите, определена въз основа на получената извадка. Това е фундамента на анализа на риска, който е резултат от приложението на метода “Монте Карло”.

Генерирането на стойности на различните входни случайни променливи и тяхното въвеждане в икономическия модел се прави по удобен и бърз начин чрез компютър. С помощта на подходяща програма, се генерират стойности изхождайки от функциите на разпределение за всяка променлива. Тези стойности се въвеждат в икономическия модел и в резултат на реализацията му се получава една възможна оценка. Повторението на този процес определен брой пъти е равнозначно на икономическа симулация на развитието на проекта. По този начин се получава съвкупност от икономически оценки (представителна извадка от всички възможни). Резултатите се класират автоматично и се изчисляват и съответните статистически характеристики – средна аритметична, стандартно отклонение, дисперсия и др. Винаги, когато се предприеме вероятностен анализ вдискутираната област, трябва предварително да се състави икономически модел, както за обичайна детерминирана оценка. Същият модел се използва и при симулирането с метода “Монте Карло”. По такъв начин, допълнителната работа на аналитика се свежда само до оценката на случайните променливи на входа на модела.

Посредством програмата за симулиране с метода “Монте Карло” се получава резултат, който също е случайна величина. Последната може да се представи в числена и графична форма, подходящи за вземане на управленски решения. Единственият допълнителен проблем за аналитика се състои в определянето на функциите на плътността на вероятността на входните величини. Често пъти съществуват теоретични предпоставки, които позволяват да се определи адекватния тип разпределение на дадена променлива. Но в повечето случаи е необходимо да се сравнят няколко разпределения докато се стигне да това, което най-добре й отговаря.

Изследванията са показали, че резултатите от симулацията с метода “Монте Карло” са много по-чувствителни на приетите интервали на вариация за всяка променлива, отколкото на типа на непрекъснатото й разпределение. Много важен е въпросът за евентуалното съществуване на корелации или на връзки на зависимост между някои от входните случайни променливи. При наличие на строга функционална зависимост и ако тя е правилно установена предварително, би трябвало да е вече отразена в детерминирания икономически модел. Но понякога могат да съществуват приблизително маркирани корелации, които трудно могат да бъдат формулирани или не са добре познати. Наличието на подобни зависимости между променливите изисква по-внимателно отношение към проекта и неговата оценка. Веднъж определени коректно, тяхното въвеждане в процеса на симулация не би представлявало проблем. Много е важно да се знае, че една грешка в това отношение може да направи напълно невалиден целия анализ.

Като следваща стъпка от симулацията трябва да се определи необходимия брой на изчислителните итерации, за да бъде получения модел представителен и оценките достоверни. Не съществуват определени правила в това отношение. Възможни са различни подходи. Един от начините, които често се използват е да се направят ограничен брой итерации и ако полученото разпределение не се изменя значително, се изпълняват още няколко допълнителни стъпки. Обикновено времето за изпълнение на една итерация чрез компютър е много малко и процедурата по определяне на оценката няма да се забави много, ако се завиши броя на входните променливи в модела. Още повече, че сега съществуват алгоритми на усъвършенствани модели, които позволяват да се намали почти с порядък броя на изискваните итерации (свеждайки ги например до 500 вместо 2000).

Методът “Делфи” се реализира чрез попълване на анкети от група експерти минимум в три тура. Голямо негово предимство е съчетаването на евристичния с количествения подход. На първия тур експертите дават оценки (прогнози), които после се анализират по метода на персентилите. На втория тур експертите проучват направения анализ и имат възможност за коригиране на прогнозите си. Новите прогнози отново се обработват по същия метод. Анализът се предоставя вече на 50% от експертите – само на тези, чиито прогнози са между персентилите 25 и 75. На последния тур експертите представят окончателната си прогноза със съответната аргументация. Делфи-методът е систематична процедура за постигане на съгласието на група експерти, която включва: изготвяне и разпращане на подробен въпросник за определен кръг от експерти, подробен преглед и анонимна оценка на записаните становища, провеждане на една или повече ревизии на отговорите до постигането на сближаване в техните становища.

Делфи-методът е скъп и изисква много време.
Резултатите от прогнозирането се вграждат в стратегическия управленчески процес чрез съпоставяне на взаимовръзките между прогнозираните промени на глобалната и непосредствената околна среда. Тези взаимовръзки са най-съществената характеристика на околната среда, използвана за формулиране на стратегията. При това е от съдбоносно значение ръководителите да разберат и да не забравят предпоставките, при които са изготвени прогнозите.

Методът “Мозъчна атака” има цел да се стимулира група от експерти към бързо генериране на голям брой идеи. Допуска се предлагането на всякакви, даже и най-фантастични прогнози без достатъчна аргументация. Участниците нямат право да критикуват предложенията на другите, но могат да ги развиват, усъвършенствуват или комбинират. Същността на метода се състои в провеждането на заседание по предварително зададена технологична задача, на което се записват всички изказани идеи и същите се анализират след заседанието.

 

2. Проблеми при анализа на риска

Конкретните проблеми при анализа на риска във финансовата практика може да се сведат до следните:

ü      точността на предвижданията – търсенето на необходимата информация и обработването й с цел да се направи максимално точно предвиждане е продължително и скъпо. Усилията в тази област трябва да се насочат към предварително определяне на факторите, които оказват най-силно влияние върху рентабилността на проектната инвестиция;

ü      емпирическите изравнявания – това се отнася до трудностите, произтичащи при изравняването на факторите, които влияят върху резултатите от дадено решение. Всяко предприятие иска да изравни възможностите за премахване на вероятността да се реализират лоши инвестиции. Въпросът се състои в това, как трябва да се процедира, за да не се лиши то от шансовете си да направи инвестициите по-печеливши;

ü      мажорацията на минималния процент на рентабилност – изборът на висок процент на рентабилност като средство на предприятието за защита от несигурност, отговаря в същото време и на грижата за изравняване на рисковете. Управленският екип на предприятието предпочита да има повече възможности за печалба, която да е пропорционална на поетия от него риск;

ü      проблемът за песимистичната, средната и оптимистичната хипотеза;

ü      пресмятане на вероятностите – използват се различни методи, но най-голямо внимание заслужава програмата за предвиждания за актуализиране стойността на износването и остаряването;

ü      теорията на игрите – специалистите по фирмени финанси използват теорията не игрите при вземане на различни проценти за една вероятностна експанзия на пазара и съпътстващата вероятност за рентабилност при определяне на оптималната стратегия;

ü      инфлацията при инвестициите – тя се взема под внимание при съставянето на финансови отчети и при оценка на съществуващите инвестиции. Ако не се вземе предвид съществува риск от формулиране на погрешни изводи, от вземане на необосновани и неадекватни управленски решения.

 

3. Възможности за минимизиране и предотвратяване на риска при инвестирането

Тъй като рискът практически не може да бъде отстранен, икономическата мисъл се насочва към създаване на начини за минимизиране на риска и предотвратяване или ограничаване на последиците от неговото проявление. Съвкупността от методи за намаляване на риска може да се определи като управление или мониторинг на риска. Основни похвати са: разпределение на риска между субектите, разпределение на риска във времето и разпределение на риска между обектите на инвестиране.

Разпределението на риска между субектите е същността на съвременното застраховане. Логиката на неговото съществуване се състои в разбирането, че съществуват рискове, чието съществуване не може да бъде спряно, като рискове при пожар, суша, наводнение и пр. Те съществуват обективно и човешкото поведение не може да предотврати появата им. Затова е възникнала системата на разпределение на риска между множество субекти като всеки от тях поема част от финансирането на щетите, породени от проявлението на риска (под формата на застрахователна вноска), а тези щети ще бъдат покрити там, където са възникнали (под форма на застрахователна премия).

При инвестиционните сделки и финансовите операции нещата не стоят така. При тях всеки разчита на знанията и уменията си, на информацията, с която разполага, за да успее да улови проявлението на риска. Инвестиционният риск не е обективен и това обстоятелство прави невъзможно прилагането на принципа на застраховането при инвестирането.

Портфейлната теория е сравнително ново направление на финансите, което непрекъснато се обновява и усъвършенства. От наивната диверсификация (характеризираща се с разпределение на богатството на инвеститорите в максимален брой активи, които заемат равни пропорции в портфейла), през портфейлната селекция на Хари Марковиц[20] и теоремата за прерастване на инвестиционните решения във финансови на Джеймс Тобин до модела за оценка на капиталовите активи (CAPM), разработен от Шарп, Линтнър и Мосин, и съвременните техники за портфейлна селекция и капиталова алокация, за оценка на връзката между риска и възвръщаемостта, през всеки един етап се добавя нов момент, който обогатява натрупаното.

В своята разработка “Предпочитанията към ликвидност  като поведение към риск” (1958)[21] Джеймс Тобин поставя основите на теоремата за прерастване на инвестиционните решения във финансови. Разработката заема междинно положение между теоремата на Марковиц и модела за оценка на капиталовите активи. Тобин внася по-реалистичен поглед върху същността на портфейлната теория на Марковиц[22], включвайки в портфейлния анализ инвестирането в безрискови активи. Той пише, че поради факта, че съществуват безрискови  активи, те трябва да се включат в инвестиционния портфейл, като инвеститорите съблюдават съотношението риск-възвръщаемост като съотношение между рискови и безрискови активи. Въпросът за съществуването на безрисков актив е много спорен. Дори и американските дългови ценни книжа се характеризират с промяна на възвръщаемостта.

Тобин разширява портфейлната концепция на Марковиц, базирана на “ефективния фронт” като го видоизменя в линия на капиталовия пазар (Capital Market Line). Съществен момент в портфейлния анализ е инвестирането в т.нар. “пазарен портфейл” – съвкупност от всички рискови активи в икономиката, които се включват в този портфейл с тегло, което съответства на техния дял в икономиката. Този пазарен портфейл според Тобин представлява макет на икономиката. На практика първо е невъзможно да се определят характеристиките на пазарния портфейл, в този ред на мисли възниква въпросът дали това е портфейл, който е точно отражение на действителното състояние на капиталовия пазар? Възможно ли е да се изгради единен критерий, съобразно който да се определи, че един портфейл съответства на пазарния? Не е ли инвестирането в пазарния портфейл форма на наивна диверсификация (разликата между пазарния портфейл и наивната диверсификация е в разпределението на богатството между отделните активи), а следователно и известно отстъпление от принципа на Марковиц за избор на активи не толкова съобразно броя им, а преди всичко при анализ на взаимовръзката между отделните активи, аз бих допълнила взаимовръзката между един актив и всички останали, разглеждани като едно цяло? Възниква проблемът как да се дефинира действителното състояние на капиталовия пазар, защото инвеститорите и анализаторите възприемат по различен начин това състояние. Именно това различие във възгледите е причина за съществуването на капиталов пазар. Дори и пазарните индекси не могат да се приемат като разрешение на проблема за инвестиране в пазарен портфейл. Освен това трудно би могло да се приеме “предложението” за инвестиране в един портфейл – това противоречи на разликите между възгледите на инвеститорите както по отношение на оценката и избора на определена връзка между риска и възвръщаемостта от  съответната инвестиция, така и по отношение на очакванията на инвеститорите за бъдещото представяне на отделната компания или на капиталовия пазар като цяло.  Една от причините за инвестиране е “залогът” между миналото представяне на една компания и нейните акции, и очакванията на инвеститорите за бъдещото положение на тази компания спрямо останалите на капиталовия пазар.

Приносът на Тобин към портфейлната теория безспорно се базира на теоремата за прерастване на инвестиционните решения във финансови – т.е. инвестирането в съкровищни бонове е по своята същност давате на заем, докато инвестирането в пазарния портфейл е вземане на пари на заем. По този начин Тобин въвежда понятието ливъридж (финансов лост) в инвестиционната практика. Конструирането на портфейл от ценни книжа зависи основно от това каква част от богатството на инвеститора е дадена на кредит или взета на заем[23]. Тези решения зависят от равнището на лихвения процент и от действието на двата ефекта – на дохода и на заместването, които стимулират инвеститора към определено съотношение между безрисковите и рисковите активи. Тук основно може да се посочи факта, че в пазарния портфейл се включват и фирмени облигации, което също е форма на даване на пари на заем. Следователно дори и в рамките на “пазарния портфейл”, ако все пак допуснем съществуването и приложимостта му, има избор между даване или вземане на пари на заем.

Тобин разделя инвеститорите условно на два основни типа – риск-отбягващи и риск-приемащи инвеститори. Риск-отбягващите инвеститори според него могат да се разделят на диверсификатори и спекуланти. Според Тобин спекулантите не съществуват. Това е друга слабост в неговата теория – в действителност спекулантите съществуват и тяхното съществуване не трябва да се приема негативно – в икономиката съществува риск, който се поема от спекулантите, от една страна, а от друга страна може да се каже, че до известна степен капиталовият пазар съществува, защото съществуват спекулантите. Основната причина, поради която Тобин “пропуска” съществуването на спекулантите е може би, че той приема факта, че инвеститорите избират съотношението риск-възвръщаемост съобразно съотношението между безрисковите активи и “пазарния портфейл”. Но тава е само едната страна на портфейлната селекция – другата страна, може би и по-съществена, е избора на инвеститорите между отделните рискови активи. Именно при избора между рисковите активи и при анализа на взаимодействието между тях се проявява същността на съотношението риск-възвръщаемост. Би могло да се приеме, че спекулантите имат едно междинно положение между риск-отбягващите и риск-приемащите инвеститори, т.е. спекулантите са потенциални риск-приемащи инвеститори макар да са риск-отбягващи по природа. Обстоятелството, че един инвеститор е спекулант не противоречи на факта, че той може да бъде и диверсификатор.

Разработката на Тобин, въпреки своите слабости, служи като основа на модела за оценка на капиталовите активи. Основното предимство на модела за оценка на капиталовите активи е приемането на факта, че съществува риск, който  не може да се диверсифицира, а следователно се излиза извън погрешното схващане както на Марковиц, така и на Тобин за минимизиране на инвестиционния риск. От друга страна, съществен момент от модела за оценка на капиталовите активи е коефициента β, който изразява как възвръщаемостта на един актив се променя в зависимост от състоянието на  икономиката (представяно в анализите чрез индексите на фондовите борси или чрез движението на брутния вътрешен продукт). Недостатъкът на този коефициент е еднопосочността на анализа на възвръщаемостта – т.е. приема се, че възвръщаемостта на един актив се определя от състоянието на икономиката. Но от друга страна важно е и да се анализира как състоянието на икономиката се влияе от фундаменталните характеристики, които стоят зад определения актив -  факт, който се пренебрегва от  коефициента β.

Причината за съществуването на портфейла е възможността, която стои пред инвеститорите за разпределяне на риска и възвръщаемостта между различни активи, избора между това дали да се дава разполагаемото богатство на заем или да се заемат пари за инвестиране, разнообразието на модели за оценка на инвестиционния риск и възвръщаемост, наличието на различна визия между инвеститорите по отношение на бъдещите перспективи, които стоят пред компаниите (и съответно – акциите на тези компании) и възможността тези разлики между инвеститорите да се реализират на капиталовия пазар. Всеки инвеститор се стреми да “открие” акции, които според него са подценени с очакването, че те наистина са подценени, но за определен период от време. Следователно отправен момент е индивидуалната визия на инвеститора, която прави възможно функционирането на фондовата борса.

Разпределението на риска във времето е вторият начин за минимизиране на риска. Хеджирането[24] представлява пропорционално компенсиране между измененията в справедливите стойности (цените) или паричните потоци, отнасящи се до хеджиращия инструмент, и тези на хеджираната позиция (единица). Хеджиращ инструмент е финансов инструмент, заделен от предприятието за хеджиране на един или няколко финансови риска на хеджираната позиция. Хеджирана позиция (единица) е признат или непризнат финансов инструмент, както и нефинансов актив или пасив, носител на един или няколко финансови риска, спрямо които финансови рискове предприятието прилага хеджиране. Това е защитената от финансови рискове чрез хеджиране позиция на предприятие.
Ефективност на хеджиране е степента, до която финансовите рискове на хеджираната позиция (единица) са компенсирани от хеджиращия инструмент, измерена чрез сравнение между: изменението в справедливата стойност (цената) или в паричния поток на хеджиращия инструмент, и изменението в справедливата стойност (цената) или в паричния поток на хеджираната позиция (единица). Хеджирането е практика, с която всеки инвеститор трябва да е запознат, защото реализирането на печалби е също толкова важно, колкото и предпазването на портфейла от потенциални загуби. Най-просто обяснено хеджирането е вид застраховка срещу неблагоприятни събития, която не ги предотвратява, но ограничава последиците от тях.

Понятието хеджиране (hedging) е изградено върху английската дума hedge, която означава ограда от жив плет, и подсказва икономическия смисъл на стратегията – защита, застраховка. Участникът на фючърсния пазар, който използва тази стратегия е хеджър (hedger). Хеджъри могат да бъдат производители, потребители и търговци на борсови стоки и/или на стоки, в които борсовите стоки участват като суровини, материали, компоненти.Те определят ценовия риск, решават колко да хеджират и къде и как да хеджират.

Хеджирането се осъществява благодарение на наличието на два пазара – реален и срочен. Хеджърите задължително имат позиция на реалния пазар и използват фючърсния пазар, за да защитят тази позиция от ценови и други търговски рискове.

Хеджерът излиза на фючърсния пазар за да запази за бъдещето, когато ще изпълнява реалната търговска операция, изгоди, които би получил при условията на реализация и особено при цените по които се търгува стоката сега. Хеджърът се отказва от възможна печалба в случай на благоприятно изменение на цените в бъдеще, за да не рискува.

В качеството си на рискови дейности, които зависят от начина на опериране с фючърси, могат да бъдат посочени – стабилизиране на паричните потоци, определяне на продажна или изкупна цена на стоки и ценни книжа, намаляване на оперативните разходи, както и на складовите разходи, разнообразяване на холдингите и други.

Реалните потребности от хеджиране са големи, защото съществува значителна разлика във времето между производството и крайното потребление на борсови стоки. Вероятността от промяна на цената на всеки етап от цикъла производство – крайно потребление е много голяма. Някои фирми се стремят да ограничат риска от промяната на цената чрез т.н. back–to–back търговия, като произвеждат или купуват съответните борсови стоки само след като са договорили цената, по която ще ги продават и обратно – договарят продажбата на борсови стоки или на стоки, в които със значителен дял участват борсовите само след като са договорили цената на покупката. Но възможностите на тази стратегия са много ограничени ето защо възниква необходимостта от друга, по-широко приложима защитна стратегия, каквато се явява борсовото хеджиране.

Обективна предпоставка за съществуване на хеджирането е тенденцията спот пазара (реалния) и на срочния пазар (фючърсния) да се движат в една и съща посока с близки, но не еднакви темпове. Ето защо, ако търговец заеме противоположни позиции на двата пазара по едно и също време, с еднакви по количество и вид стоки, винаги на единия пазар ще печели, а на другия ще губи и с печалбата от единия пазар ще покрива изцяло или частично загубата на другия. Възможно е цените на двата пазара в определен период да се движат в различни посоки. На практика това се случва рядко, но когато се случи хеджирането става невъзможно. Участието на фючърсния пазар води до мултиплицирани на загубите от неблагоприятно изменение на цените или на печалбите при благоприятно изменение на цените. Ценовия ред има формата на низходяща стълба.

Портфолио-мениджърите, индивидуалните и институционални инвеститори използват различни техники, за да се предпазят от разнообразни рискове. Хеджирането срещу инвестиционен риск представлява използването на различни финансови инструменти, за да се избегнат загуби от негативни движения в цената. На практика това често означава извършването на съвсем нова инвестиция, както в случая на покупката на акции на две компании с отрицателен коефициент на корелация (т.е. противоположна посока на движение на цените).

В много случаи за хеджиране се използват финансови инструменти, или т.н. деривати, като най-често срещаните са опциите и фючърсите. Чрез тях загубата на основната инвестиция се покрива от печалба на деривата.

Например, ако притежаваме акции на компания Х, за да се предпазим от риска от краткосрочни негативни колебания, закупуваме пут-опция, която ни дава право да продадем акциите на Х на определена предварително цена (strike price). Ако цената се понижи под това ниво, загубите от дългата позиция ще бъдат компенсирани от опцията.

Друг класически начин за хеджиране е при случай на голяма зависимост на бизнеса на компанията от цената на дадена суровина. Да приемем, че гореспоменатата компания Х притежава златни мини и съответно резултатите й са изложени на риск от резките ценови колебания на метала. При равни други условия цената на златото и акцията имат права зависимост, т.е. положителен коефициент на корелация. Заедно със закупуването на акции на компанията-инвеститор продава на късо ценния метал (било на спот пазара, на фючърсния или чрез опция). При негативно развитие на пазара на златото акциите на компанията се понижават, но загубите биват компенсирани от късата позиция.

Подобна техника може да се приложи при акции на компании с отрицателен коефициент на корелация, които едновременно влизат в инвестиционния портфейл. Например покупка на книжа на авиопревозвач, като заедно с това се придобиват и акции на компания, развиваща секюрити бизнес. В случай на терористичен акт ценните книжа в тези два сектора обикновено са най-засегнати и се движат в противоположна посока и диверсификацията предпазва от значителни загуби.

При дълга позиция в ценни книжа в чужда валута инвестицията е изложена на риск от неблагоприятна промяна в обмените курсове. Предпазването от обезценка на дадената валута може да се осъществи чрез придобиването на фючърсен контракт, опция или с обикновена къса продажба на пазара.

Има огромно разнообразие от финансови инструменти и похвати, с които инвеститорите или бизнесът могат да хеджират почти всичко – било то акции, суровини, лихвени равнища, валути и дори времето. Хеджирането не е безплатно, като трябва да се направи преценка дали ползата надвишава направения разход – това е цената, която се заплаща да се избегне несигурността.

Разпределението на риска между обектите за инвестиране е третият начин за минимизиране на риска, известен още като диверсификация. Тя представлява инвестиционна стратегия за намаляване на риска посредством инвестиране в различни категории инвестиции: акции, облигации, и т.н., включително в ценни книжа от една категория, но издадени от различни емитенти и от различни държави. Целта е проявлението на риска да не засегне цялото богатство, а само част от него – тази част, която е вложена в обекта, където се проявява риска. Основен проблем на този метод е правилният подбор на обектите, за да не се получи такъв комплекс от обекти, които еднакво да са подложени на риск.

При оценката на инвестициите се правят предвиждания за бъдещите изменения на нетния финансов приход и на печалбата. Винаги съществува вероятност това предвиждане да се окаже невярно, т.е. съществува риск. Той може да се намали чрез разпределение на инвестициите в повече дейности и в несвързани помежду си проекти. Този начин на разпределение на инвестициите е известен като диверсификация. Тя не бива да бъде произволна. Нейното правилно насочване може значително да намали риска. В практиката се получава така, че най-рисковите проекти са и най-печеливши.

            4. Практико-приложни аспекти на анализа на инвестиционния риск

В съвременните условия на все по-бързо развиващи се технологии, се предоставят големи възможности на производителите за разработка и производство на технологично по-добри и усъвършенствани продукти. Създават се редица условия за по-пълно усвояване на природните ресурси.

В този аспект може да се разгледа и производството на полиетиленови тръби от “Девня пласт” АД – гр. Варна. До момента широко разпространение са имали металните тръби, но в последствие на повишаващите се изисквания относно експлоатационните им качества, все повече се налага използването на основния им заместител – полиетиленовите тръби.

Ето защо с оглед на разширяващия се пазар и увеличеното търсене на качествено по-добри продукти се налага изграждането на нови предприятия, произвеждащи този артикул.

Настоящата разработка има за цел да представи инвестиционен проект за оборудване и пускане в експлоатация на предприятие за производство на полиетиленови тръби. Главната задача е да се изтъкнат основните предимства на продукта; необходимостта от производството им; печалбата, която ще се реализира; възвръщаемостта на средствата и възможността за изплащане на кредита, който ще е необходим за реализирането на инвестиционния проект.

В бизнесплана се разглеждат особеностите на пазарните условия като потребители, конкуренти, доставчици, стоки заместители и бариери за навлизане на пазара; технологичните характеристики на продукта. Представена е инвестиционна програма, включваща необходимите финансовите средства за реализиране на проекта, планирания обем производство и продажби, както и възвръщаемостта на вложените инвестиции.

Характеристики на продукта

  • Експлоатационни качества

Полиетиленовите тръби имат високи експлоатационни качества и не се ограничават от изисквания за подмяна на всеки трийсет години експлоатация, както при металните алтернативи.

Пластмасите не подлежат на корозия, кислородно и химическо не активни са. Работното им налягане, не е по-ниско от това на металния аналог, а от топлоизолационна гледна точка имат много по-добри топлоизолационни качества.

Технологията на изготвяне е по-малко трудоемка, суровиноемка и енергоемка от технологията, посредством която се изготвя металния й аналог.

Пластмасовите тръби са леки, което позволява по-добра манипулация с тях, намаля транспортните разходи и разходите за поставка. Трябва да се допълни, че лекотата на пластмасата е предпоставка не само за намаляване на разходите, но и за по-опростената технологията, както и по-нискоквалифициран персонал при поставянето на тръбите за експлоатация.

  • Приложение на продукта

Полиетиленовите тръби се използват за: водоснабдяване; канализация; в газовата индустрия; при изграждане на телефонни мрежи.

Анализ на пазарната среда

  • Целеви групи

Потребителите могат да се разделят основно на две целеви групи: фирми и масов потребител.

Фирми са основните клиенти на продукцията ни, което ги прави целева група от първостепенно значение, към която ще се насочи основно вниманието ни. Те от своя страна могат да се поделят на национални и международни фирми.

Основната стратегия е да се контактува с фирми-производителки в областта на:

  • селско стопанство, относно водоснабдяването. В момента много от новосъздадените кооперации са наследници на материално остаряла база, чийто ресурс е или вече изтекъл или е в процес на изтичане. Те са потенциален клиент на полиетиленовите тръби, която се отличават с водо-, топло- и химиорезистентност, и продължително време на експлоатация;
  • строителната промишленост. Строителни фирми, които ги използват като основен материал при изграждането на канализацията и телефонните мрежи. За построяването на един осем етажен блок , състоящ се от шест входа с по три апартамента от 80 кв. м. на етаж, са необходими средно 45 м. полиетиленови тръби (към апартаментите са прилежащи мазите и таванските помещения) с размер (20х1,8 mm. до 50×4,6 mm.) за канализация и за телефонната мрежа близо 14 м с размер (20х1,8mm). Тогава за целия блок ще са необходими около 8496 m ((8*6*3*45) +(8*6*3*14)), което е близо десет работни часа ((6480:800) + (2016:1122)), а в страната се строят повече от един блок. Трябва да се подчертае, че към това количество не са прибавени тръбите свързващи с централната водоснабдителна, канализационна и телефонна мрежа, общата канализация, фири и т.н.;
  • в момента тече процес на газифициране на предприятията в различни градове (Ямбол, Ловеч, Плевен, Хасково и др.), процес, който ще обхваща все повече градове и предприятия из цялата страна. Трябва да се подчертае, че процеса на газифициране е материалоемък, като най-евтината основна суровина се явяват полиетиленови тръби. Пример: в момента в гр. Ямбол тече газифицирането на фирми, като използваните полиетиленови тръби са внос от Германия. Производствените цени на немските фирми са:

Таблица 1

Диаметър в mm.

Цена за един метър в DM

50

2,553

110

7,468

160

16,128

200

26,957

 

Към тях се прибавят транспортни разходи (2000 DM на всеки 20 тона продукция), плюс данъци, такси и мита. Това увеличава горепосочените стойности с близо 40%. Сравнението на горепосочените данни с данните от таблица 5 (отчитайки и факта, че като качество продуктите не се различават, поради еднаквите технологии и суровини на производство), показва икономическата изгода от 30% (спестени средства на всеки метър използвана полиетиленова тръба) на фирмите-потребители от бъдещ контакт с разглежданото предприятие в бизнес плана;

  • друг голям потребител е държавата и фирмите, подменящи водопроводната, канализационната и телефонната мрежа. Понастоящем в повечето селища водопроводната и канализационната мрежи са с отдавна изтекъл срок на експлоатация, което води до множество течове и увеличава непредвидените разходи на общините. Очаква се в близко бъдеще (5–10 години) да започне тотална подмяна на горепосочената мрежа, което ще е свързано с голямо потребление на полиетиленови тръби.

В съвременната икономика просъществуването на една фирма не може и не трябва да се свързва единствено с националните пазари, тя трябва да е ориентирана, и към експорта.

Към момента най-добрите пазари са страните Македония и Молдова. Това са две страни, които нямат собствено производство, с приблизително еднакви териториални размери и население, което предполага и сходно потребление. Основавайки се на горепосоченото ще се направи анализ на потреблението от полиетиленови тръби за Молдова, като се счита, че анализа може да се приеме (с някои условности) и  за Македония.

Понастоящем полиетиленовите тръби, използвани в Молдова трябва да отговарят на ГОСТ 18599-83 (изискване за средна плътност, защита против насекоми и гризачи, изискван диаметър 63, 75, 90, 110, 125, 160 mm., с дължина не повече от 150 м., цвят – черен с познавателни жълти кръгове и т.н.). Оборудването за производство на полиетиленовите тръби има възможност, да произвеждат продукция, отговаряща на изискванията на ГОСТ 18599-83. Трябва да се подчертае, че полиетиленовите тръби, трябва да получат сертификат от Института за конструкции “ИНТРОСКОП” в Кишинев, за удовлетворяване на стандарта ГОСТ 18599-83.

Употребата на полиетиленови тръби за последните пет години, поръчани от страна на правителството е представено в таблица 2:

Таблица 2

Диаметър

2000 г.

2001 г.

2002 г.

2003 г.

2004 г.

Всичко

/mm/

/ km/

/km/

/km/

/km/

/km/

/km/

63

5

10

15

20

20

70

75

0

0

0

0

15

15

90

15

25

30

30

20

120

110

10

15

20

20

20

85

125

0

10

10

15

5

40

140

5

10

10

15

15

55

160

15

6

10

10

8

49

Всичко

50

76

95

110

103

434

 

Източник: Департамент по стандартизация, метрология и технически контрол на Република Молдова.

 

Видно е, че употребяваното количество на полиетиленови тръби нараства, единствено в последната година се забелязва незначителен спад. Имайки предвид предстоящата подмяна на водопроводната мрежа в страната и проектите за газификация на някои от големите градове, както и нарастващата потребност от напояване в селското стопанство, пазара на този продукт в следващите няколко години, ще се разширява и търсенето ще нараства.

Според инвестиционната политика на правителството над 7 млрд. DM ще бъдат изразходвани за строителство и ремонт на водопроводни мрежи.

Ако вземем под внимание потребността на полиетиленови тръби за 2004 г., която е 103 км. и я разпределим по основни диаметри, след което я разделим на средната производителността за всеки един основен диаметър поотделно ще получим около 611 работни часа ((35000m. : 450) + (45000m. : 197) + (23000m. : 75,3)).

Не трябва да се забравя, че горепосочената информация е за употребени полиетиленови тръби от страна на държавата, тоест не се отчита потребността на частните фирми и населението. Ако се вземе в предвид частния сектор и населението, то употребената продукция за последните пет години ще нарасне значително.

В таблица 3 са представени цените на полиетиленовите тръби, които в момента се внасят за нуждите на Молдова:

 

Таблица 3

Диаметър на тръбите

Цена за 1 m в Русия

Цена за 1 m в Германия

Цена за 1 m

в Беларусия

/в mm/

/в $/

/в $/

/в $/

50

3,361

3,00

2,553

110

8,894

8,936

7,468

160

16,744

17,383

16,128

200

34,609

33,681

26,957

 

Към тях се прибавят транспортни разходи 2000 DM на всеки 20 т продукция (България, като географско разположение е в по-благоприятни позиции от колкото останалите страни-износителки). Отчитайки факта, че качеството на продуктите е сходно и вземайки под внимание сравняването на горепосочената информация с данните от таблица 5, може да се заключи, че продукцията произвеждана от предприятието разглеждано в бизнесплана ще има по-добри конкурентни позиции.

Освен големите фирми, значителен потребител на полиетиленови тръби е и населението. Употребата им се свързва с: ремонта в бита; построяване или дострояване на къщи, вили, постройки; изграждане на водната мрежа в собственото стопанство; и т.н.

Конкуренция

Преди да се разгледа конкуренцията, трябва да се подчертае, че националния и международния пазар са достатъчно големи, за да поемат още един производител (частта за целевите групи).

Конкуренцията, която се разглежда е от вносни и национални продукти. Националните конкурентни продукти, от своя страна са представени от полиетиленови и метални тръби.

Основният национален конкурент, производител на полиетиленови тръби е фирмата “Капитан дядо Никола”- гр. Габрово, тя е най-голямата в България. Факторите в полза на фирмата са:

  • големина – тя предполага по-големи мощности, потенциали и икономии от мащаба, което от своя страна я прави предпочитан партньор за изпълнението на големи и спешни доставки. Големината обаче се оказва нож с две остриета. Тя намалява нейната гъвкавост, прави я трудно приспособима към нови или изменени условия и пазари; увеличава постоянните разходи; намалява възможността за контрол и пряко следене на дейността; усложнена йерархия и трудна права и обратна връзка ръководство-персонал;
  • дълга жизнена история – фирмата е от много години на пазара, което предполага: добре изградена дистрибуционна мрежа; дългогодишни клиенти; много добро проучване на пазара; подготвен персонал, които е и синхронизиран; значително ноу-хау. Дългата жизнена история и отсъствието на особена конкуренция на пазара водят до намаляване на активността и “агресивността” на ръководството, водят до “летаргия” и при един по-значителен проблем свързан с пазара или конкуренция до поставяне в “цайтнот” на ръководството, а от там и на фирмата.

Преимуществата и отрицателните страни на фирмата, разглеждана в настоящия бизнесплан, лесно могат да се изтъкнат вземайки под внимание горе написаното. Ето защо ще се обърне внимание на ключовите фактори, които ще ни поставят в по-добри позиции на пазара:

Първо, това е самия пазар. Той е съставен от множество фирми-потребители, които се нуждаят от сравнително малки партиди. Нуждите им се свеждат до изграждане или подновяване на водопроводната, канализационната, телефонната или газификационна мрежа, а това са дейности, които фирмата-потребител ги планира в бъдещето. Именно множеството малки поръчки и планирането им от страна на фирмите-потребители плюс добра маркетингова дейност, ще поставят в по-стабилни позиции не голяма и мощна компания, която има икономии от мащаба (защото период на застой или плановия ремонт, значително оскъпява продукта), а по-малка фирма с малки постоянни разходи;

Втория ключов фактор е възможността за бързо и адекватно отреагиране на изискванията на пазара, както и гъвкавостта, активността и бързата приспособимост;

Важно е да се отбележи, че използването на възможността за натоварване на мощностите, до 20 часов работен денонощен режим, води до намаляване на постоянните разходи в себестойността на продукцията, правейки цената по-конкурентноспособна. Двадесет часовият работен денонощен режим води и до неколкократно увеличаване на произведената продукция, което ни прави желан партньор и при изпълнение на големи и бързи корпоративни, държавни и др. поръчки;

Не на последно място е и добрата и бърза връзка между ръководството и персонала и персонал-ръководството.

Друг важен конкурент са металните тръби. При разглеждането им като алтернативна възможност за използване, трябва да се подчертае, че полиетиленовите и металните тръби имат един и същ режим на работно налягане. Полиетиленовите тръби са по-леки, водо, топло-, слънце- и химиорезистентни, лесно се постовят и имат по-дълъг срок на експлоатация.

Единственото и основно преимущество за металните тръби е издръжливостта им на пряк удар, това ги прави незаменими на места, които са подложени на значителен риск от поражение. Тук не става въпрос за преднамерено поражение (защото, дори и металните аналози не биха го спрели), а за неволен трудов риск.

Сравнението на предимствата и недостатъците между полиетиленовите тръби и металните им аналози, както и отчитането на факта, че местата със значителен риск от неволно трудово поражение са незначителни от общата мрежа, явно показват експлоатационното предимство на полиетиленовите тръби.

Международните конкуренти в лицето на фирми-вносителки с приблизително еднакво качество на полиетиленовите тръби с това на фирмата разглеждана в бизнес плана и по-високи цени (таблица 3), практически не представляват заплаха. Наличието им на националния пазар само показва свободно и незадоволено търсене от националните ни производители.

Важно е да се отбележи, че използването на ценовата конкуренция (в която фирмата има силни позиции) не трябва да се приема като основен метод, трябва да се използват и други прийоми, като: предоставяне на ноу-хау на клиентите; транспортиране със собствен транспорт и т.н.

Инвестиционна програма

Технология на производството и оборудване

Пластмасовите тръби под налягане се изработват по-съвременна технология широко използвана в страните от Западна Европа и САЩ, а именно гранулиран полиетиленов метод на екструзия.

Технологията се основава на метода на екструзията, чиито ядра е екструдерът и шнековата преса. Тя позволява да се пластифицира и пресува пластмасата в точно определени предварително зададени форми. Следващия етап на вече оформените по определен образец заготовка е постъпването и в калибровачната и охладителна линия. Тази специализирана установка дооформя и охлажда “безкрайната” тръба с постоянна скорост. Следва постъпването й в разделителния автомат, който разрязва тръбата на определени отрязъци с точност до милиметър. Завършващият етап на линията е печатащото устройство, което нанася данни за производителя, регистрационен номер и дата на производство, има възможност за промяна на данните за отпечатване. След производството на заготовките те се комплектуват в отделна единична група, в която се включват няколко бройки.

Представената технология за производство на пластмасовите тръби под налягане по метода на екструзията се осъществява посредством две поточни линии. Поточните линии за производство на полиетиленови тръби предоставят възможността за изработване на заготовки с диаметър от 20х1,8 до 250х22,8 мм. Първата поточна линия осигурява производство с диаметър: 20х1,8 и 32х1,9 мм, а втората с диаметър: от 50х4,6 до 250х22,8 мм.

Техническите характеристики са:

  • Дължина 60 м., ширина 3 м., тегло 75 т.;
  • Производителност, поместени са в таблица 4.

Таблица 4

Номер

Диаметър и дебелина на стените мм

Тегло

кг/м

Производи-телност

м/мин

Производи-телност

кг/час

1

20х1,8

0,107

18,7

120

2

32х1,9

0,186

10,75

120

3

50х4,6

0,666

7,5

300

4

63х5,8

1,05

7,5

473

5

90х8,2

2,12

4,32

550

6

125х11,4

4,08

2,25

550

7

160х14,6

6,67

1,37

550

8

200х18,2

10,4

0,88

550

9 250х22,8 16,2 0,57 550

Забележка: Производителността се отнася за ежедневна работа, при 20 часов работен ден

 

Доставката на оборудването се осъществява от водещата немска машиностроителна фирма “BATTENFELD”, известна на европейския  пазар с качество, производителност, екологичност и енергономичност.

Разглеждането на горепосочената информация във времеви аспект може да се представи в кратка схема с указания за необходимо време:

Първи етап – доставка на линията, това е времето от сключване на договора за доставка до фактическото доставяне в производствените цехове на завода – четири месеца;

Втори етап – непосредствен монтаж и сглобяване на поточната линия. Запознаване, обучение и отработване на производствените процеси от страна на персонала. Пробно осъществяване на производствен цикъл – един месец;

Трети етап – начало на производствения процес.

Стратегия на продажбите

Разделянето на потенциалните клиенти на две основни групи, води и до разделянето на дистрибутивния канал на две за:

  • фирмите-потребители, към които ще се обръща фирмата ни лично посредством – телефонни обаждания, факс, писма, интернет и личен контакт.
  • масовия потребител, за да се достигне до него ще се използват търговците-прекупвачи, посредством техните дистрибуционни мрежи, за този вид потребители ще са предназначени и реклама по радио и телевизия.

Ценообразуване

Разчетът за цените се прави за единица изделие с дължина един метър. Цената е франко склад и се отнася за големи партиди.

Таблица 5

Статии

Диаметър на тръбите в мм.

20

32

50

63

90

125

160

200

250

1 Суровини 0,133 0,231 0,826 1,302 2,629 5,06 8,271 12,896 20,088
2 Транспортни разходи 0,011 0,018 0,066 0,104 0,21 0,405 0,662 10032 1,607
3 Електро-енергия 0,011 0,019 0,04 0,04 0,069 0,133 0,219 0,341 0,526
4 Работна заплата 0,032 0,055 0,079 0,079 0,138 0,265 0,435 0.677 1,045
5 Социално осигуряване 0,001 0,016 0,024 0,024 0,041 0,08 0,131 0,203 0,313
6 Допълнител-ни разходи 0,001 0,011 0,016 0,016 0,028 0,053 0,077 0,135 0,209
7 Други разходи 0,001 0,003 0,004 0,004 0,007 0,013 0,022 0,034 0,052
8 Себестойност 0,190 0,353 1,055 1,569 3,122 6,009 9,817 15,318 23,84
9 Печалба 0,038 0,072 0,253 0,376 0,749 1,442 2,356 3,676 5,722
10 ДДС 0,045 0,072 0,253 0,376 0,749 1,442 2,356 3,676 5,722
11 Продажна цена 0,373 0,432 1,519 2,258 4,595 8,652 14,136 22,058 34,33

 

Важно е да се отбележи, че това са цени за  един метър полиетиленова тръба със средна плътност.

Планиран обем на реализация

Планираният обем за реализация се отнася при 20 часов работен процес, за шестдневна работна седмица, при единадесет пълни работни месеца.

Таблица 6

Размер на тръбите

Разход на време по часове

Производство кг/час

Скорост на производство м/мин.

Себестойност

в $

Печалба в $

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

т/год

2к *3к

М/час

км/год

2к * 5к

$ за ед.

хил. $

6к * 7к.

$ за ед.

хил. $

6к * 9к

20х1,8

2300

120

276

1122

2580,6

0,373

926,6

0,038

98,06

32х1,9

2400

120

288

645

1548

0,423

668,7

0,07

108,4

50х4,6

1200

300

360

450

540

1,519

820,3

0,211

114

63х5,8

1200

473

567,6

450

540

2,258

1219,3

0,313

169

90х8,2

1100

550

605

259,2

285,1

4,595

1310,1

0,624

178

122х11,4

1100

550

605

135

148,5

8,625

1284,8

1,201

178

160х14,6

1100

550

605

82,2

90,42

14,136

1278,2

1,963

177,9

200х18,2

800

550

440

52,8

42,24

22,058

931,7

3,064

129,4

250х22,8

800

550

440

34,2

27,36

34,33

937,3

4,768

130,5

Всичко

12000

4186,6

5802,2

9415

1289,7

От таблицата е видно, че годишния оборот е 9 415 000 $ с печалба 1 289 700 $. Данъкът съгласно  ЗКПО възлиза на 482457лв.; чистата печалба ще е в размер на 2630980 – 482457 = 2148523 лв., което е 1053197 $. Трябва да се подчертае, че това е печалба при пълно натоварване на мощностите, което при настоящите пазарни условия може да се постигне с провеждането на добра маркетингова политика от страна на мениджърския екип на компанията.

Финансова информация

Сграден фонд

От гледна точка на дългосрочността на проекта е по-целесъобразно да се възложи строеж, отколкото да се закупи или наеме готова сграда.

Сградният фонд е с обща площ 1800 кв. м., състои се от: производствено хале – 700 кв. м.; склад (произведена продукция – малки елементи, суровина, ремонтни части, инструменти) – 500 кв. м.; помещения за ръководния персонал – 150 кв. м.; спомагателна част 450 кв. м. Към сградният фонд е необходима прилежаща земя не по-малко от 1500 кв. м., която да се използва от части за складиране на по-обемистата готова продукция, земята ще е оградена.

Първоначална консултация е извършена от фирма “М-строй” (не е правено обстойно проучване, както и план-скица), която да послужи като ориентир. Застроената и незастроена земя се оценяват средно по 13$ за кв. м. (цената е за областта част на гр. Варна) – 3300*13 = 42 900 $. Сградният фонд с 7200 куб. м. вместимост, изцяло остъклена странична широка част, олекотен покрив се оценя  за 94$ на един кв. м. – 1800*94 = 169 200 $.

Общо целия разход за сграден фонд и земя е 42 900 $+169 200 $=212 100 $.

Суровина

Суровината, използвана при производството на полиетиленови тръби е внос. Отговарящи на необходимите технически характеристики за осъществяване на ефективно производство на полиетиленови тръби са суровините внесени от фирма “INTER-TRAD GmbH” от страни производителки: Германия, Франция и Финландия. Стойността на суровините, необходими за производството на един килограм готов продукт не надвишават 2 лева, това са цени на международните пазари във Франция и Германия. Има възможност част от суровините да бъдат заместени с по-евтини руски аналози, но това е само потенциална възможност. Вносните суровини могат да се заместят с аналози, произвеждани в български компании: “Нефтохим”-Бургас, “Плама”-Плевен.

Номенклатурата от суровини, необходима за производството на полиетиленови тръби включва следните видове: BOREALLS NCPE 2418; BOREALLS NCPE 2467; BOREALLS NCPE 2490; HOECHST GH 5010 T2; HULS VESTOLEN A 5041 R; HULS VESTOLENA A 4042 R; SALVAY ELTEX TU B 71; SALVAY ELTEX TU B 101; SALVAY ELTEX TU B 121.

Разходи за транспорт

Транспортът се планира да се осъществява от автомобили на фирмата. Това е така, защото собствения транспорт е близо два пъти по-евтин от наемането на товарни автомобили от трета фирма. Взеимайки под внимание обемността и лекотата на полиетиленовите тръби и суровините, ще са необходими множество превози, а при средна цена от 2000 $ на рейс, разходите за транспорт се явяват важен фактор за намаляване на цената и увеличаване на конкурентността на продукта.

За да се осъществи нормално функциониране на производството (доставяне на суровини) и да се намалят разходите по складирането и съхранението на готовата продукция, взимайки под внимание обемността и множеството рейсове (доставка на суровина и доставка на готова продукция до клиента) ще са необходими два TIR-a. Те ще се закупят на старо. Приблизителната цена на един TIR е 50 000 $, т.е. двата TIR-а ще струват около 100 000 $.

Разходи за електроенергия

Производството на полиетиленови тръби е енергоемък процес, който заема голям дял в разходите за готовата продукция. Това се определя от факта, че за нормалното протичане на производствения процес са необходими 300 квт. в час, съответно 180 квт. час за първа линия (ф 20 -32) и 120 квт. час за втора линия (ф 50 – 250).

От горепосоченото става ясно, че от особено значение при определяне на разходите за електроенергия е по коя тарифа ще се изчисляват квт. в час. Ако разгледаме различните фактори, то от тарифите най-ефективна ще е три тарифната. В поддръжка на тази тарифа е факта, че производствения процес е двадесет часов и времето през което оборудването е в покой, обхваща часовете от 2 до 6 часа.

Тройно тарифното отчитане разделя денонощната енергия на три зони: дневна (от 7 до 8 часа, от 12 до 20 часа, от 22 до 23 часа) с цена 0,142 лв. на квт.. час; върхова (от 8 до 12 часа, от 20 до 22 часа) с цена 0,163 лв. на квт. час; нощна (от 23 до 7 часа) с цена 0,062 лв. на квт. час. Отчитайки горепосоченото, разходите за електроенергия ще са: дневна 300 квт. в час * 10 (работно време) * 26 (работни дни); върхова 300 квт. в час * 6 (работно време) * 26 (работни дни); нощна 300 квт. в час * 4 (работно време) * 26 (работни дни). Към тези разходи ще се прибави и нощния ток за поддръжка на мощностите и осветление през четирите часа в които мощностите са в покой. Общо месечно за разходите за ток ще са необходими близо 5 736 $.

Персонал и разходи за работна заплата

Персоналът е основата за съществуването и развитието на една фирма, така и тук той е от особена важност. На първо място се поставя ръководния персонал, които със своята синхронизираност, адекватност, бързина, гъвкавост, активност и амбициозност трябва да наложи фирмата на пазара. Към ръководния персонал със съответната заплата се отнасят:

 

Таблица 7

Работна заплата на управленския персонал

Длъжност

Брой лица

Заплата в $

Общо в $

1 Директор

1

500

500

2 Заместник директор

1

400

400

3 Главен счетоводител

1

250

250

4 Изпълнителен директор

1

350

350

5 Юрист

1

230

230

6 Началник цех

1

300

300

7 Мениджър

2

270

540

8 Завеждащ склад

1

200

200

9 Главен механик

1

200

200

Всичко

10

3 240

 

Трябва да се подчертае, че горепосочените личностни качества (също и много други с положителна за фирмата насока), както и синхронизираността в екипа, не могат да се придобият за кратко време. Ето защо за пет месеца (когато ще се поръча, закупи и въведе в експлоатация оборудването), трябва този екип да се сформира. Това означава, че още първия месец ще трябва да протече обстоен конкурс (управленски възможности, практически опит и т.н.), в който да се оформи екипа (всеки с определената му длъжност) и резервите. След което се предоставя едномесечен срок, в който трябва да се запознаят с подробности за дейността, да се синхронизират и изготвят обстоен план за налагане и развитие на фирмата въз основа на бизнесплана. Добре свършената работа е сигнал за екип, който може да наложи фирмата на пазара, в случай на недобре свършена работа, да се установи кой е в ущърб и да се замени. Екипът трябва многократно да се изпробва в различни симулативни игри с практическа насоченост и да разиграва стартирането и налагането на фирмата на пазара. Екипът ще е на щат с половин работна заплата и ще осъществява контролните функции по цялостната дейност на пускането на предприятието в производство, както ще осъществява маркетингово проучване, дори ще има правомощията да сключва договори за бъдеща доставка. Неговата основна функция до пускането в експлоатация на предприятието е да осигури пазари и поръчки, така че в най-кратки срокове мощностите да се използват с пълен капацитет.

Минималното количеството необходим персонал за осъществяване на ефективно използване на мощностите, поддържане и обслужване на оборудването и готовата продукция е 36 души, описание на длъжностите и работната заплата са посочени в таблица 8.

Таблица 8

Работна заплата на обслужващия персонал

Длъжност

Брой лица

Заплата в $

Общо в $

1 Началник КИП

1

170

170

2 Енергетик

1

170

170

3 Машинен инженер

3

130

390

4 Хидравлик

3

120

360

5 Работник по тер.автомат

9

110

990

6 Работник в цеха

6

105

630

7 Шофьор на TIR

2

270

540

8 Електрокарист

3

105

315

9 Водач на лекотоварна машина

1

105

105

10 Работник по склада

2

100

200

11 Охрана

2

60

120

Всичко

36

3 990

 

Персоналът (машинен инженер, хидравлик, работници по термопластовите апарати и работници в цеха), който отговаря по производствения цикъл във връзка с 20 часовия работен процес ще работи на смени, като първа смяна е 6 часа, втора е 8 часа и трета смяна 6 часа.

От таблица 7 и таблица 8 става видно, че необходимия управленски и производствен персонал е 46 души с месечно възнаграждение от 7 230 $.

Финансова програма

Предприятието ще се изгражда изцяло от привлечени средства под формата на кредит. Необходимите средства, както и тяхното целево предназначение са:

Таблица 9

Предназначение

Стойност в $

Сграда

212 100

Производствено обзавеждане

133 000

Офис обзавеждане (цялостен ръководен персонал)

21 000

Закупуване на машини, доставка и инсталация за производство на полиетиленови тръби

1 745 347

Закупуване на машини, доставка и инсталация на термопластовите автомати

254 000

Първоначални разходи за материали

200 000

Закупуване на тежкотоварни машини

100 000

Работна заплата и осигуряване за 2 месеца

18 263

Разходи за ток и вода за 2 месеца

12 667

Заплащане за контролни функции (част персонал)

8 400

Резерви

95 000

Непредвидени разходи

3 000

Всичко

2 802 677

 

Кредитът е на стойност 2 800 000 $ и е съобразен със следните условия: шест месеца гратисен период; лихва не повече от 4,79 % годишно; период на изплащане 15 години.

При горепосочените условия, месечния лихвен процент не би трябвало да надвишава 0.399% (4,79% : 12 месеца), месечните суми за погасяване ще са в размер на 16 091,95 (2 800 000 $ : 174 месеца) плюс лихвата върху остатъка.

Чистата годишна печалба в размер на 1 053 197 $ в частта й за планирания обем на реализация и очакваното й нарастване с 40 810 $ позволява да се осъществи процеса на погасяване, дори ако фактическото производството спадне с 25 % спрямо планираното.

По-обстойно трябва да се разгледа изплащането на вноските за първите шест месеца. Разгледано от времева гледна точка ръководния екип ще има два месеца за проучване на пазара и сключване на предварителни договори (времето, през което ще се доставя и инсталира оборудването) и още два месеца, през които предприятието фактически ще произвежда продукци, и ще трябва да достигне запланираното производство в бизнесплана. Вземайки под внимание факта за свободната пазарна ниша, високите потенциални възможности за износ и ниските конкурентни бариери, може да се твърди, че четири месеца ще са достатъчни за постигане на желаните количества произведена и реализирана продукция.

Важно е да се отбележи, че предприятието ще реализира допълнителна печалба по време на текущия планов ремонт, когато ще се организира участък термопластови автомати за производство на пластмасови съдове. Допълнителна печалба, която също ще се използва при погасяване на задължението.

Интензивното използване на поточната линия за производство на полиетиленови тръби, предполага и редовен профилактичен основен ремонт. В профилактичния основен ремонт се включват мероприятията: тестване, подмяна на части, настройка и почистване на оборудването. Необходимото време за осъществяване на мероприятието е между един и три месеца, то се определя от степента на амортизиране на основните елементи и необходимостта от подмяна (след продължително многогодишно използване). Трябва да се подчертае, че определящо за продължителността на профилактичния основен ремонт е времето, необходимо за доставка на основните части от немската машиностроителна фирма производител – “BATTENFELD” .

Вземайки под внимание габаритите на произвежданата продукция, както и нерентабилността от продължителното съхранение на склад и основното им предназначение: използване за водопроводи и газопроводи. Най-подходящото време за осъществяване на профилактичен основен ремонт са зимните месеци, поради затруднените интензивни мероприятия по поставяне и ремонта на газо- и водопроводните линии (основните консуматори на произвежданата ни продукция) от метеорологичната обстановка.

Времето, през което ще се извършва основния профилактичен ремонт, е свързано с освобождаването на значителен управленски и работнически потенциал, който може да се използва за организирането и ефективното използване на термопластов участък.

Участък термопластови апарати служи за производство на продукция за масово потребление: пластмасови кофи, легени и домакински съдове. Участъкът позволява щанпиране на текст, това предоставя възможност не само да се произвежда продукция за масово потребление, но и за сключване на договори с фирми в областта на туризма, хранително-вкусовата промишленост, заведенията за обществено хранене и т.н., за производство на пластмасови съдове с техния фирмен знак (ползата за фирмите-потребители може да се разгледа двустранно: от една страна, по-добра реклама-имидж, а от друга, намаляване на злоупотребите с нейния инвентар). Трябва да се подчертае, че продукцията е малогабаритна и с възможност за влагане една в друга, което позволява съхраняването й за по-продължителен период (до нейното реализиране), без това да се отрази значително в повишаването на разходите за съхранение, а от там и в цената.

Използването на участъка за термопластови апарати ще позволи през времето на осъществяване на профилактичния основен ремонт да се съхранят работните места; да се запази работната заплата; да се заработи допълнителна печалба.

Трябва да се подчертае, че производството на пластмасови изделия може да се осъществява успоредно с производството на полиетиленови тръби, при наличието на свободен работнически потенциал. Това позволява производство на продукция и осъществяване на фирмени поръчки през цялата календарна година.

Производството на пластмасови изделия се осъществява посредством оборудване поместено в таблица 10.

 

Таблица 10

Наименование

Количество

Цена в $

Общо в $

1 Термопласт автомат – 250 cm3

2

30 000

60 000

2 Термопласт автомат – 500 cm3

2

42 000

84 000

3 Термопласт автомат – 1000 cm3

2

55 000

110 000

Всичко

6

127 000

254 000

 

Ценообразуването се разглежда за единица произведена продукция, при условие, че поръчката е над 1 000 бройки.

Таблица 11

Статии на калкулация

Цена в $

1 Суровина

0,96

2 Транспортни разходи ( 8% от 1 т.)

0,078

3 Електроенергия

0,25

4 Работна заплата

0,476

5 Отчисление за социалното осигуряване (26,3% от 4 т.)

0,142

6 Допълнителни разходи

0,094

7 Други разходи

0,023

8 Себестойност

2, 023

9 Печалба (20% от 8 т.)

0,404

10 Всичко

2,427

11 ДДС (20% от 10 т.)

0,485

12 Продажна цена

2,91

 

Оценка на възвръщаемостта на инвестициите

При разработването на инвестиционен проект е необходимо да се изчислят показателите срок за откупуване на инвестициите и коефициент за ефективност на инвестициите. Те разкриват каква е бъдещата възвръщаемост на вложените инвестиции.

Коефициентът за ефективност на инвестициите показва каква печалба се реализира на 1 лв. инвестирани средства.

Е = П / К   , където

П – печалба

К – размер на инвестираните в проекта средства

За разгледания инвестиционен проект той е:

Е = 1 053 197 / 2 800 000 = 0,38

Срокът за откупуване на инвестициите показва при определен размер нетен паричен поток, за колко време ще се възвърнат вложените от фирмата инвестиции:

PBP = ICi / Cf® max = 6 , където

ICi– инвестирани разходи по i-тия вариант

Cf– средно годишен нетен паричен поток по същия вариант

За разгледания инвестиционен проект той е:

PBP = 2 800 000 / 1 053 197 = 2,85 г.

Този показател разкрива една добра възвръщаемост на вложените средства.

Оценка на риска

За да оценим риска и въздействието му върху фирмата, трябва да го разгледаме в неговите различни форми. Трябва да се подчертае, че риска не винаги е с отрицателен ефект и е невъзможно да се избегне напълно, но може да се контролира, дори значително да се намали.

Общият стопански риск (колебанията в икономиката) – включва рецесия, драстични промени в данъчната политика, криза в междуфирмените плащания и инфлация. От факторите в българската действителност най-голямо значение има рецесията, но да се надяваме че тя постепенно ще отмине. Драстични негативни промени в данъчната политика не се очакват (дори се отчита намаление на данъчното бреме), кризата в междуфирмените плащания зависи и от фирмената политика, а инфлацията е овладяна и е под границата от 5 %.

Специалният риск обхваща пазара, техническото състояние на отрасъла, конкурентите, равнището на постоянните разходи към променливите, маркетинговата и управленска политика. След разглеждането на конкурентите и пазара по-горе, може да се твърди, че те не са източници на риск, който да е опасен за фирмата (но това в никакъв случай не означава, че трябва да се пренебрегва). Единствено рискът, произтичащ от маркетинговата и управленска политика трябва да се вземе под внимание, защото се основава на личностния фактор (начин да се въздейства върху него е разгледан в частта за персонала).

Финансовия риск (равнището на финансиране и кредитополучаване) е основния и определящия. Въздействието върху него с цел намаляване е процес, който включва достигане на тактическите цели и ефективното изпълнение на стратегическия план.

Международния риск, това е риск от промяна на данъчната и митническата политика на страната, към която е предназначен износа, както и от промяна на условията на пазара. Това е риск , който фирмата може само да приеме и да продължи с успешна инвестиционна политика.

 

 

Заключение

За осъществяването на устойчив растеж на икономиката трябва да се създадат ефективни механизми, насочващи спестяванията към инвестиционна дейност във фирменото управление. На сегашния етап тези механизми работят твърде незадоволително. От друга страна може да бъде отбелязан значителен напредък при определяне правната структура на инвестиционното дело и разработването на инструментите на инвестиционната политика.

Необходимо е развитието и внедряването на прилаганите вече в развитите страни методи и способи, които биха позволили както развитие и повишаване печалбата на предприятията от техните инвестиции, така и по-пълното задоволяване на клиентите – потребители на тези продукти от инвестиционните проекти.

Могат да бъдат обобщени причините за пораждането на риск при инвестиране:

  • чувствителна разлика между момента на оценяване на инвестиционните проекти и периода, за който се отнасят оценките за обем на пазара, пазарен дял и др.;
  • непълнота на информацията;
  • грешна интерпретация на връзката между факторите, които влияят върху ефективността на бъдещия обект;
  • недостатъчен брой инвестиционни проекти от различен тип и мащаб, които да се разработват и осъществяват във фирмата през даден период и т.н.

Освен това не бива да се забравя и наличието на различни, външни за фирмата рискове – валутен, ликвиден, кредитен, операционен и др.

Движението на паричните потоци в националните и световните икономики се предопределя от движението на реалните активи. Всяка дейност започва с влагане на пари и резултатът от това влагане винаги се измерва с пари. Всяка дейност е обект на парични вложения и те носят названието “инвестиции”. Разглеждането им като парична сума винаги налага избор между сигурността на тази инвестиция  и печалбата, която може да се реализира. Инвеститорите трябва да балансират между риска и дохода. Анализът на риска трябва да се предшества от доказване на полезността от съобразяване на инвестиционните решения с вероятните фактори и събития, които застрашават реализирането на целите на инвеститора. В условията на несигурност, типични за пазарната икономика, концепцията за рисковете е важен елемент на всеки инвестиционен избор.

 

Литература

 

  1. Балабанов, И. Т., Риск менеджмент, Москва, Финансы и статистика, 1996.
  2. Георгиев, Ив., Основи на инвестирането, София, УИ „Стопанство”, 1999.
  3. Георгиев, Ив., Рискът при инвестиране. Анализ и оценка, ОПКК при ВИИ, 1989.
  4. Георгиев, Ив., Цв. Цветков, Мениджмънт на фирмените иновации и инвестиции, София, УИ „Стопанство”, 1997.
  5. Драганов, Хр., Управление на риска. София, Тракия-М, 2003.
  6. Николов, Н. Финансови изчисления. Варна, Princeps, 1994.
  7. Орешарски, Пл. Анализ и управление на инвестициите. София, ИК “Люрен”, 1997.
  8. Brigham, E. 1985. Financial management, Hinsdale. Evaluation of Mineral Resources under Market Economy Conditions. Course Notes. Bulgaria, Sofia, 2000.
  9. Godeth, Michael, Scenarios and Strategic Management, Butterworth Scientific, London, 1987.

10. Pollack-Johnson, Bruce, Matthew J. Liberatore, Project Planning Under Uncertainty Using Scenario Analysis, Project Management Journal, March 2005.

11. Saaty T., K. Kearns, Analytical Planning. The Organization of Systems, Pergamon Press, 1985).

12. Schnaars, Steven, Paschalina Ziamou, The Essentials of Scenario Writing, Business Horizons, July-August 2001.

13. Smith, Pr., Managing Risk as Product Development Schedule Shrink, Research-Technology Management Sep/Oct, 1999.

14. Top Eleven Ways to Manage Technical Risk, Department of the Navy, USA, 1998, http://www.abm.rda.hq.navy.mil/

  1. Vertzberger, Yaacov., Y., Making and Taking Risky Decisions, Nordic Journal of International Studies, v. 33, 1998.

 

  1. A Guide to the Project Management Body of Knowledge, Project Management Institute, North Carolina, 1996.
  2. Chapman, Ch., St. Ward, Project Risk Management – Processes, Techniques and Insights, John Wiley & Sons, 1997.
  3. Godeth, Michael, Scenarios and Strategic Management, Butterworth Scientific, London, 1987.
  4. Pollack-Johnson, Bruce, Matthew J. Liberatore, Project Planning Under Uncertainty Using Scenario Analysis, Project Management Journal, March 2005.

20. Saaty T., K. Kearns, Analytical Planning. The Organization of Systems, Pergamon Press, 1985).

21. Schnaars, Steven, Paschalina Ziamou, The Essentials of Scenario Writing, Business Horizons, July-August 2001.

22. Smith, Pr., Managing Risk as Product Development Schedule Shrink, Research-Technology Management Sep/Oct, 1999.

23. Top Eleven Ways to Manage Technical Risk, Department of the Navy, USA, 1998, http://www.abm.rda.hq.navy.mil/

24. Vertzberger, Yaacov., Y., Making and Taking Risky Decisions, Nordic Journal of International Studies, v. 33, 1998.

 

 

Съдържание

Увод

 

Глава І. Теоретико-методологически постановки за инвестиционния риск

1. Същност, видове и предпоставки за възникване на инвестиционния риск

2. Методи и подходи за оценка на инвестиционния риск

2.1. Конвенционални – нетен доход от инвестицията, норма на възвръщаемост на инвестицията, срок на откупуване на инвестицията, рентабилност на инвестицията, нетна осъвременена стойност, вътрешната норма на възвръщаемост, дисконтиран срок на откупуване на инвестицията, анюитетен метод

2.2. Статистически – дисперсия, стандартно отклонение и вариация

2.3. Евристични (експертни) – метод на чувствителността на оценката, метод “Монте Карло”, “Делфи”, “Дърво на решенията”, “Мозъчна атака”, “Матрица на полезността”, “Метод на сценариите”, “Метод на аналитичната йерархия”

3. Информационно осигуряване на анализа на инвестиционния риск

 

Глава ІІ. Възможности за минимизиране на инвестиционния риск

1. Предимства и недостатъци на методите за анализ на риска

2. Проблеми при анализа на риска

3. Възможности за минимизиране и предотвратяване на риска при инвестирането

4. Практико-приложни аспекти на анализа на инвестиционния риск

 

Заключение

Използвана литература



[1] Драганов, Хр. Управление на риска, Тракия, 2003, стр. 16-17.

[2] Пак там, стр. 17.

[3] Bauer, W. and C. Murawski, Risk – back to the roots, NCCR FINRISK, www.nccr-finrisk.ch, 2004.

[4] Илиев, Б. Д.Гущеров и В. Василев, Управление на риска в застрахователното дружество, Свищов, 2001, стр. 35.

[5] Имаме предвид Илиев, Б. Д.Гущеров и В. Василев, Управление на риска в застрахователното дружество, Свищов, 2001; Драганов, Хр. Управление на риска, Тракия, 2003.

[6] Farny, D. Versicherungsbetziebslehre, Karslruhe, 1989.

[7] Драганов, Хр. Управление на риска, Тракия, 2003, стр. 213.

[8] Пак там, стр. 222.

[9] Илиев, Б. Д.Гущеров и В. Василев, Управление на риска в застрахователното дружество, Свищов, 2001, стр. 157-160.

[10] Дочев, Д. Теория на риска. Управление на инвестиционния риск. Университетско издателство, ИУ-Варна, 2001, стр. 59 и Недев, Т. Управление на риска, Стопански свят, 2000, стр. 17.

[11] Проявява се в не покриване на паричните потоци по активите с тези по пасивите.

[12] За първи път в българската литература класификацията е представена от Йотов, Й. И Ж. Христозов, Инвестиции на застрахователното дружество, Свищов, 2003, стр. 30.

[13] Babbel, D. F. and A. M. Santomero, Risk Management by Insurers: An Analysis of the Process, Wharton financial institutions center working paper, 96-16, 1996, p. 11.

[14] Amendment to the Capital Accord to Incorporate Market Risks. Bank for International Settlements, January 1996.

[15] Адамов, В. и кол. Инвестиции. В. Търново, Абагар, 1998, с. 16.

                [16] Георгиев, Ив., Цв. Цветков, Мениджмънт на фирмените иновации и инвестиции, София, УИ „Стопанство”, 1997, с. 147.

 

[17] Матеев, М. Анализ и оценка на риска при избор на инвестиционни решения. София, 2000, с. 8.

                [18] ПЕТРОВ, В. и Т. Тодоров. Основи на статистиката. В. Търново, Абагар, 2000, с. 126-132.

[19] Saaty T., K. Kearns, Analytical Planning. The Organization of Systems, Pergamon Press, 1985, р. 148-155.

[20] Markowiz, H., Portfolio Selection, Journal of Finance, 1952.

[21] Tobin, James, Liquidity Preference as Behaviour Towards Risk, Review of Economic Studies, 1958.

[22] Пътев, Пламен, Управление на портфейла. Велико Търново, Абагар, 1996.

[23] Tobin, James, Liquidity Preference as Behaviour Towards Risk, Review of Economic Studies, 1958.

[24] Виж СС 32 – Финансови инструменти

Сподели:
edno23 Анализ на инвестиционния риск (магистърски проект) favit Анализ на инвестиционния риск (магистърски проект) svejo Анализ на инвестиционния риск (магистърски проект) twitter Анализ на инвестиционния риск (магистърски проект) facebook Анализ на инвестиционния риск (магистърски проект) google buzz Анализ на инвестиционния риск (магистърски проект) delicious Анализ на инвестиционния риск (магистърски проект) google Анализ на инвестиционния риск (магистърски проект) digg Анализ на инвестиционния риск (магистърски проект)

Ако харесвате тази статия, то също може да харесате и:

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>